Звездата в кануто Станилия Стаменова: Искам нормален живот!

През 2015-а Станилия Стаменова се качи на световния връх в своята коронна дисциплина 200 м кану. През годините 33-годишната софиянка добави още три европейски титли и се утвърди като най-успешната българска състезателка във водния спорт за последното десетилетие.

Бившата лекоатлетка имаше мечта. Да участва на олимпиада. Сбъдването й се осъществи на Игрите в Токио, когато нейната дисциплина дебютира на най-големия спортен форум. Тя приключи участие на четвъртфиналните репешажи. Това се оказа и последното състезание за Стаменова.

Специално за "България Днес" кануистката разказа за своя дълъг път и неволите, които я връхлетяха преди и по време на олимпиадата.

- Станилия, какво правите след вашето последно състезание?

- Почивам активно. Изкарах месец на морето в различни занимания и спортове. Не съм влизала в кану от последния старт на олимпиадата. Следващият уикенд предстои републиканско първенство. Това ще е същинското последно състезание, защото трябва да изпълня договорни отношения за клуба от Русе. Вече нямам желание за никакво гребане.

- Какво е усещането да сложиш край на кариерата? Облекчение, тъга или меланхолия?

- Да, има лека тъга. Тази седмица ще се проведе световно първенство. Прецених, че няма смисъл да тренирам след олимпиадата. Не успях в Токио заради заболяване да направя достатъчно добра подготовка. По време на Игрите също през цялото време боледувах. Усещах, че вече тялото се измъчва. Трябваше да му дам почивка.

- Какви точно бяха здравословните проблеми и на колко процента се чувствахте в сравнение с онази Станилия Стаменова, която стана световна шампионка?

- Като форма бях на 60-70% физически качества. Технически стоях добре. Две седмици преди да тръгна, хванах летния вирус, който върлуваше. С гърло, температура и кашлица. 4-5 дни не тренирах. Избягвах всички хора на канала. Тренирах вечер. Съмнявах се за други проблеми. После още една седмица имах затруднения с дишането. При пътуването до Токио стоях 30 часа на климатик. С ниския имунитет отново вдигнах температура. Имах втрисане. Докторът ме изолира със съмнение за ковид. Чаках три дни, докато преминат всички тестове. Когато един организъм страда от температура и кашлица, нямаше как да съм на топниво. Дори повръщах след първите стартове. Дадох всичко. Доволна съм от представянето, макар резултатите да не са добри. В самото олимпийско село има клиника. Направих си снимка на белите дробове. Бяха чисти. Върнах се в България. Казах, че приключвам с кану-каяка. Отидох на морето и оздравях.

- Тъжен край на кариерата, но какво положително намирате от вашето участие на олимпиадата?

- Самото участие е сбъдната мечта. Гонила съм го още от първите години в спорта. Когато на 11 години стъпих за пръв път на стадиона, преследвах олимпиадата. Не съжалявам. Вероятно така са били наредени звездите за мен. Вероятно е знак, че пътешествието в спорта трябва да приключи.

- Как попаднахте в кану-каяка?

- През годините имаше някакви знаци. Аз съм човек, който обръща внимание на енергията. В спортното училище бях със състезатели по кану-каяк. Виждала съм тяхната подготовка. Явно не е бил моментът тогава. Когато бях на 16, отидох на село. Измъкнах едно голямо дърво. Издялках го под формата на кану. Прилича на лодката, с която се състезавам. На една тренировка по овчарски скок паднах. Бях на 22. Контузих левия глезен. Разкъсани връзки и ставна капсула. Шест месеца не можех да стъпвам. Винаги съм имала много енергия. Знаех, че имам качества, които мога да дам на спорта. В атлетиката не се получи на толкова високо ниво, макар да имам няколко републикански титли. След контузията реших да пробвам с кану-каяка. В НСА ме бяха забелязали. Няколко години подред ми казваха да пробвам. Говореха как съм имала качества и как ще ме направят световен и европейски шампион. Чудех се как ще пробвам на тези години, но започнахме с Весела Тренева да тренираме. Не можех да бягам, но стоях в лодка. В началото ме вкараха в каяк. Още докато се обръщах с него, един от студентите каза, че на олимпиадата в Лондон ще има женско кану. Тогава в България тази дисциплина не се развиваше. Ето как започнах с него.

- Какви бяха първите срещи с кануто. Станахте ли бързо приятели, или трябваше да поспорите?

- Те са доста освежаващи. Кануто изисква много голяма стабилност. Никой не се е задържал от първия път. Три месеца повече плувах, отколкото гребях. Започнах на Панчарево, където водата е доста студена. В началото лодката те носи навсякъде. Не можеш да я контролираш. Един лек полъх те отвява. Връщането към пристана е по-сложно. Налагало се е каякари да ми помагат, за да се прибера. С много упоритост и без капка съмнение, че ще успея, постепенно нещата тръгнаха. Започнах да гледам най-добрите кануисти, за да попивам. Превключването стана толкова бързо заради пътя в атлетиката. Там съм пробвала много дисциплини. Хвърляния, скокове, бягания и овчарски скок.

- Кога усетихте, че може да направите нещо голямо в спорта?

- Започнах 2010-а. През август на следващата година станах трета в света. Тогава разбрах, че мога да измина сериозен път. Момичетата, с които бях тогава, сега на олимпиадата бяха на финала. Много е важно да си добре подкрепен и да имаш треньор, който да е с теб като екип. Да гори толкова силно, колкото и ти. Големите нации вкарват много пари. Имат условия, лаборатории, психологическо осигуряване. Ние разгръщаме талантите на добро желание и инат. Затова съм много респектирана и уважавам успехите на спортистите в Токио. Медалите са нещо извънземно в условията, които се намираме.

- Липсваше ли ви конкуренцията в България и колко кануистки има на държавно първенство?

- Понякога се пълни финал от девет лодки. Нямам конкуренция. Кануто е труден спорт. С него много повече се обръщаш, отколкото с каяка. Влагаш усилия, за да върви лодката. Специалистите, които имат желание да развиват кану, са малко. През цялото време тренирах сама. С мъже няма как да се готвя, защото тяхната скорост е много по-голяма. Опитвала съм да тренирам с конкурентки. Управниците в България нямаха желание да правим съвместни лагери. Треньорите на съперничките също не са искали да ходя при тях. Казваха ми, че съм силен състезател и ако ми помогнат, отново ще започна да бия всички. Повечето години живеех сама в хотелска стая. Тренирах сама. Не можех да пътувам чак толкова. Има по 3-4 състезания на годината. Лишавала съм се от това да взема книжка за мотор, за да не падна. Или да си одраскам коляното, защото след това няколко месеца трудно ще тренирам. Не съм се качвала на ски, за да не се контузя. 11 месеца в годината бях на подготовка. Наситих се и исках нормален живот.

- Какво бихте казали на онези дечица, които ви считат за идол?

- Вярвайте. Мечтайте и преследвайте мечтите си докрай. Не позволявайте на никой никога да им казва какви са техните възможности. Важното е да слушат сърцето си. Да следват това, което им харесва. А то ще се получи. Със сигурност ще се получи.