Мимо Гарсия от "Островът на 100-те гривни: Риалити героите сме еднодневки

Мимо Гарсия е роден на 16 февруари 1998 г. в София. Възпитаник на Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет "Свети Климент Охридски". Участник е в първия сезон на риалити предаването "Островът на 100-те гривни", където един от лагерите бе кръстен на негово име. Втори мандат е съдебен заседател в Софийския районен съд, учредител и управител е на Фондация "Съдебни заседатели". Мимо Гарсия също е блогър, писател и режисьор.

- Какъв е животът на Мимо Гарсия една година след "Островът на 100-те гривни"?

- Животът ми сега е какъвто бе преди участието в "Островът на 100-те гривни". Това смятам, че е много важно да бъде изречено и подчертано, защото мнозина искат да се включат в риалити предаване, вярвайки, че шоуто ще промени живота им, което е тотално невярно. Разговарял съм с бивши риалити участници, които са изразявали разочарованието си от реалността, че всъщност нищо кардинално не е последвало, след като снимките са приключили, а излъчването е минало.

- Защо?

- Факторите са няколко: Първо, днес риалити предаванията никнат като гъби и няма как някой образ да се наложи. Буквално сме еднодневки. Някоя от тези еднодневки може да бъде претоплена веднъж, дваж, но дотам. Второ, вдъхновението на много желаещи риалити слава се появява, докато следват звезди от американски формати. У нас, дори когато риалити предаванията бяха кът и рейтингът им бе зашеметяващ, какво толкова се случи със Зара, така наречените "тризначки", с Нед? Просто и до момента може да свържеш име с физиономия, но нищо повече. Докато в САЩ, където мащабите са други, едно добре изиграно риалити участие, може наистина да те изстреля и подсигури по-хубав живот чрез работни възможности и т.н. Някой ще опонира - "ами Нед имаше шоу". Добре, но колко изкара то?! Единствено Зейнеб май е изключението.

За останалите "звездеенето" се състои в това най-много да те спрат няколко пъти на улицата за селфи и дотам. Е, ако да речем придобиеш някаква по-голяма база от последователи, може да те поканят да рекламираш я някой прах за пране, я някоя енергийна напитка. Но това ще бъде до следващата партида риалити лица. Спре ли човек да бъде излъчван, вече не е актуален и следователно не е интересен за публика и оттам за рекламодатели.

Затова моят съвет е, който има за мотивация да влезе в риалити мечта да стане известен, да не го прави, защото няма да успее. Просто няма.

- Какви спомени и емоции пазите от риалити преживяването във Филипините?

- Пъстра палитра е със сигурност! Там съм прекарал най-тежката нощ в живота ми, от която прилагам и снимка. Всичките ми дрехи бяха вир-вода. Замръзвах, облечен в гащи и фланелка, а "завивката" дъждобран изобщо не помагаше. Буквално ми тракаха зъбите.

Всичко това бе резултат от неопитността ни на онзи етап (първи-втори ден) - бяхме оставили куфарите отворени, но докато бяхме на съседния остров за игра, се бе излял порой. Студът, който брахме, ни послужи за обеца на ухото и никога повече не оставяхме дрехи непокрити.

- Било е трудно.

- Да. Друг по-мъчен спомен са донесените от Берке и Биляна така наречени от нас картофи, а всъщност корени, които дадоха надежда и на трите лагера (на нашия най-вече като най-изстрадал), че гладът е в минало време. Организираха се "експедиции" от лагерите за тези "картофи".

Всичко чудесно, но да, има едно голямо но. Тези корени съдържаха цианид и макар да ги варяхме доста, както бяхме посъветвани от местните, ни влияеха зле, особено на някои като мен, например който тогава имах тежък рефлукс, преди да ме оперират това лято.

Нещата седяха по следния начин - вечеряш тези корени и след това те чака нощ на болки и диария. На другия ден имаш избор: глад или пак тези корени. На следващия още от същото.

- Реалността е още по-тежка, отколкото на екран?

- Много важно е хората да знаят, че снимките на едно риалити са изключително тежки. С усмивка четях коментари на зрители, смятащи, че там си лежим, че едва ли не сме туристи. Де да беше така, но реалността е друга. Пада къртовска работа и за екип, и за участници.

Става се рано. Тук не отричам, че поспивах до по-късно, но заради рефлукса почти не ядях и от малкото, което имахме, така че нямах никаква енергия. Мият се зъби - в лагер "Мимо Гарсия" бяхме късметлии и имахме с какво. Влиза се в морето малко да се подмиеш.

Едва приключили сутрешната рутина, се качваме по лодките и пътуваме до друг остров, където е първата игра за деня. Да, често съм бил зрител, ала тук да си зрител не е като да си на кино или театър. Пече те зверско слънце - седиш и гледаш играта; вали из ведро - пак си там; духа разбеснял се вятър - отново си на позиция.

Щом свърши първата игра, пак те качват на лодката и те отвеждат по лагерите. Следват синхрони - участниците се изреждаме един по един пред редактор и споделяме мнение за случващото се.

После следва домакинската работа - да се "изперем", тоест да накиснем дрехите в морето, да ги потъркаме, да си внушим, че са станали по-чисти и да ги прострем върху камъняците.

Ако някой лагер има нещо за обяд, обядва. Които нямаме, както ние в "Мимо Гарсия", често се излягаме за малко на сянка. Пак идват лодките и отиваме за втората игра за деня. Свършва тя, пак се връщаме с лодките. Още синхрони.

Прибират се изсъхналите дрехи. Подготвят се корените за вечеря - измиват, обелват. Пали се огън. Сготвят се, хапва се.

Следва церемонията на диска. Свършва и тя. Следва почивка... Тц! Пак синхрони. После да се измие посудата (мидите, които използвахме като прибори), защото е нямало време преди церемонията.

И да, най-накрая идва време за блажена почивка. Поне докато корените не започнат да действат и диарията да те събуди и/или да се разрази силна буря, която да наводни лагера.

На другата сутрин всичко започва отначало.