Людмила Филипова: Помня Людмила като фея

Людмила Филипова:

Помня Людмила като фея

Венелина ИВАНОВА

- Здравейте, Людмила. Наскоро издадохте поредния си роман "Където се раждат ангелите" едновременно на български и английски в едно книжно тяло. Какво е различното в него?
- Струва ми се този път и формата, и езикът, и обемът, и стилът на изданието са съвършено различни от творбите, с които ме познават читателите. Това е една неразказвана още идея за началото и края, за силата на надеждата, за измеренията на човешките души и сърца, но и за човешкия безразсъдък. И за това кои може да се окажат човекоподобните, рисувани някога от пещерните хора. Днес предполагаме, че са били извънземни, ангели или просто фантазия на някогашните хора. А на мен ми хрумна още едно предположение, което разказвам в тази малка по обем, но концентрирана с идеи книжка. Реших да я разкажа в кратка форма, защото силата й е самата идея, не раздуването й. Иначе я измислих преди повече от 5 години, когато бях за първи път на филмовия фестивал в Кан - обядвах на Лазурния бряг и си казах - трябва да измисля различна история, подходяща за кратък филм, с който да се представи един ден и България на фестивала за кратки ленти. Това е добра ниша, чрез която по-лесно реализируем филм може да стигне до световната публика. Разработих я за ден, написах я за 3 дни, чете се за 2 часа.
- Автор сте на много романи. Кой от тях пожъна най-голям успех и защо според вас?
- Да ви кажа всички сякаш имат сходен успех. Може би най-изпъкват все пак романите ми "Стъклени съдби", "Анатомия на илюзиите", "Мастиленият лабиринт", "Аномалия", а също читатели са ми казвали, че са ме открили и чрез "Антихтона на Данте" и "Червено злато". Не мога да ви обясня на какво се дължи успехът на романите ми, а и не се замислям много. Захващам се да пиша по истории, които ме грабват, и се старая да дам максималното от себе си. Далеч съм от мисълта, че съм гениален писател, но си имам моя стил, а той своите читатели.
- Вкарали ли сте вашия образ в някой от романите ви?
- Много писатели започват да пишат не толкова от нуждата да създадат добра история, а по-скоро от необходимост за самотерапия и в този смисъл пишат главно за себе си. Другият вид писатели пък пишат, за да разкажат важна за тях тема или история, която ги е вдъхновила с герои, които познават или са напълно измислени. И в двата случая обаче най-добрият източник да се проверят чувствата, усещанията, реакциите на героите, позицията им, посланието им е да се прекарат през самите нас, през пишещия. Оттам е и репликата "И за риба да пиша, пак за себе си пиша". Добрият писател трябва да умее да се изживее и като рибата, и като дете, и като старец, и като любовника, и като убиеца, и като ангела. Но в нито една книга не съм живяла Людмила Филипова, доста ми е рано за автобиография.
- В момента върху каква тематика работите?
- Историческа. Изключителна тема, но не знам доколко съм успяла да я предам. Надявам се да е готова до десетина месеца. Работя над нея от 3 години и считам, че това ще е една от важните, но и спорни книги, които ще съм написала.
- Каква е паролата за успешен писател?
- Нямам представа, както в любовта всеки сам открива пътя, всеки е себе си. За мен паролата е да обича писането, читателите и историите си.
- Четете ли и други български автори?
- Задължително, обичам да чета, някои зачитам, други дочитам. Така и с чуждестранните.
- Може ли писател да се издържа у нас с писане на книги?
- Макар да е модерно да се казва, че не може, според мен може. Всъщност винаги съм вярвала, че ако човек се отдаде на занимание, което му се отдава, и даде всичко от себе си, няма как да не успее. Дори в България човек може да се издържа почти от всичко, стига да се постарае да го прави добре и редовно. Разликата между България и Америка е обаче, че у нас, за да се издържаш, трябва да имаш често бестселъри. А в Америка може да си позволиш и един на 10 години.
- Кога разбрахте, че искате да се занимавате с писане?
- Още като дете обичах да пиша и рисувам, но най-вече да творя истории. Завърших обаче икономика и дълго работих на мениджърски позиции, докато не се отдадох на писането. 
- Внучка сте на Гриша Филипов (министър-председател на България 1981 - 1986 г.). Помага или ви пречи това наследство?
- Когато бях тийнейджър, това често бе повод за подигравки към мен и семейството ми и за лошо отношение от страна на някои преподаватели, но никога не съм допускала да ме засегне лично. Знаех, че е естествена реакция на недоволството от живота на много хора. Отрази се на живота ми дотолкова, че още когато бях 13-годишна, родителите ми останаха без работа, изгубихме дома си, роднините ми заболяха и се наложи рано да започна работа и аз. Благодарение на всичко това обаче пораснах бързо и, струва ми се, че се изградих като силен човек - дай Боже всекиму трудни моменти. Днес този факт е просто елемент от биографията ми. Но онова, което най ми помага, е характерът и дисциплината, която видях у дядо ми. Толкова ме респектираха, че винаги ми се е искало поне малко да притежавам от силата му.
- Как приемате болката и трудностите в живота?
- Приемам ги като време за мобилизация, намиране на решения и битка с тях. И след всяка следваща се чувствам по-силна и уверена. Опитвам се да вярвам, че има решение, и неуморно го търся.
- Какво бихте казали за себе си на родителите ви, ако бяха живи?
- Бих им показала, че ги обичам и оценявам всичко, което са сторили за мен, на което са ме научили. Нямах достатъчно време за това.
- Ваша кръстница е Людмила Живкова. Какви спомени пазите за тази жена?
- Била съм дете, когато е починала. Помня я като фея, каквато ми се е сторила на 4 години.
- Преди десетина години участвахте в учредителния комитет на "Новото време". Имате ли идея за политическа кариера?
- Истината е, че има много по-приятни и полезни начини да помогнеш на страната си.
- Докога ще продължат протестите и какво искат хората от улицата от властта според вас?
- Със сигурност мога да кажа, че на протеста са стотици от най-уважаваните българи и това само може да ни радва. И не само че не взимат пари, но и губят, за да са всеки ден на улицата. Тези протести не са толкова за искания, колкото за връщане на вярата отново в нас, българите, че можем да променим нещата. Те са сигнал за управляващите и кандидат-управляващите, че ние все пак гледаме и че е крайно време да спрат своеволията. Те са, за да усмирят полуделите ни и алчни за кариера, власт и пари политици, случват се, защото от много мълчание се докарахме дотам, че управляващите вече дори не се прикриват, когато си уреждат интересите, както бе бруталният избор на шеф на ДАНС; те са нашето пробуждане след дълга кома. И най-сетне, те са срещу правителство, което не само че не може да защити националните интереси, но и напълно е загубило националното доверие. Крайно време е да се стигне до решение обаче, защото и бюджетът, и хората губят средства и време. За целта обаче е нужен диалог - протестиращите имат нужда от говорители, на които да вярват, а управляващите трябва да ги чуват. Страхувам се обаче, че заради лошата чуваемост може да се възползва трети.
- Разказвате, че преди 10-ина години сте страдали от орторексия (мания за здравословен начин на живот и хранене), по която днес се увличат 90 процента от подрастващите и зрелите хора в големите градове. Как се отървахте от тази мания?
- Ето това никога и никъде не съм разказвала, жълтите вестници в България са направо фантасмагорични. Не знам кой го е измислил, но пък и то едно страдание, нямам думи.
- Как си се представяте след 10 години?
- И да можех да се видя, не бих искала да знам. Какво е по-хубаво на бъдещето от изненадите му.

Коя е тя
Людмила Филипова е родена на 10 април 1977 г. в София. Внучка е на някогашния министър-председател Гриша Филипов. Дипломира се в УНСС и няколко години работи като специалист в областта на маркетинга, PR и медии. Съпруга е на бизнесмена Божидар Колев, съсобственик на верига магазини "Технополис", от когото има дете. Двамата не живеят под един покрив от 4 г. Писателката е носителка на няколко международни литературни награди.