Лена Левчева: Любовта ни с Димитър Димов бе изпепеляваща!
- Г-жо Левчева, онзи ден (25 юни) Димитър Димов щеше да навърши 104 години. Помните ли последния му рожден ден с него като семейство?
- Последният му рожден ден заедно бяхме тъжни, като пред раздяла. Беше едно натрупване с месеци на клюките и анонимки. Имали сме отвратителни обаждания, намеси, изказвания в интимен план и той стана страшно предпазлив. Казваше: "Боже, как ще издържа, ако играеш Ирина!". Тогава и моето честолюбие заработи: "Не съм мечтала за Ирина, но не мога без театъра". Това стана причина да се разделим - той не искаше да се връщам към театъра. Патриархалното в него надделя. Макар в самото начало да нямаше нищо против точно аз да изиграя образът на Ирина в "Тютюн".
- Всъщност вие така се и запознавате.
- Да. Той е най-страхотното ми изживяване. Но връзката ни бе драматична, много силна и от двете страни - в такива огромни дози любов още от първия миг. Една такава изпепеляваща и съсипваща и за двамата любов.
- Кога за първи път се впечатлихте от Димов?
- Има си предистория. Така се случи, че точно по това време ни дойде на гости Иван Башев, тогава бивш министър на културата и външен министър, който пътуваше за Париж и ни заговори за "Тютюн". Вече ми го беше дал да го прочета. След три дни ме пита: "Какво ще кажеш за романа? А аз: "По едни стълби да се размина с този мъж, ще се обърне след мен". Сякаш го каза някой друг, а не аз. А Венелин каза: "Тази твоя скромност ще те погуби". Но после съдбата наистина направи така, че се срещнахме. Срещнах случайно един ден проф. Любомир Тенев, мой професор от ВИТИЗ, който беше приятел с Димов. Той ме попита: "Лена, искаш ли да играеш Ирина? Димов търси актриса за ролята". Отвърнах му, че това ще е начин да се махна от Варна, където бях на стаж.
- И се появявате пред дома на Димов.
- Да. Той отваря и казва: "Ооо, вие ли сте? Тъкмо търсих Любо да му кажа да не идвате". - Защо, попитах. "Не знам", отговаря ми. Аз се обърнах да си тръгвам. "Е, влезте, щом сте тук". Но това "не знам", сякаш беше предчувствие за нещо драматично и изключително силно, което впоследствие двамата ще изживеем. Но така започнахме. При това запознаване той ме попита как си представям Ирина. Споделих, че за мен тя е като ездитен кон - препуска стремглаво по спиралата на морала, само че надолу. Вечеряхме и се говорихме. Последва втора среща на другия ден. Вече ми беше дал да чета сценария. А аз като като се прибрах вкъщи казах да мама: "Мамо, той е велик, велик е мамо!". А тя - "Внимавай, малко ли страда с Венелин! Не прекрачвай границата". На другият ден обаче телефонът звъни. "Купил съм ви пантофки, да ви е топло, когато идвате у нас. Видях ги на витрината и ги купих". Аз мълча. "Чух ви, да", успях само да кажа, но ме хвана ме бяс. Да не би да съм му изкаляла килима, си помислих. Но отидох у тях. Заговорихме се. Стана дума за Борис Морев. Казах му, че мисля, че той е прототипът. Той бе с гръб към мен, но като се обърна видях огромните му очи, пълни със сълзи. Дойде до мен и каза: "Обичам те, ще се ожениш ли за мен?". Отговорих му: "Но вие сте женен"! "Ама аз съм разделен от пет години с жена си, ще се разведа". - "Слушайте, да не би да бъркате пожелаването с любовта?", "Не, каза през смях. Пожелаването беше второто". "А аз какво отношение имам към вас, знаете ли?, питам го. Ами обичаш ме милича, толкова ти личи. И тогава ме целуна за първи път (Очите й се насълзяват).
- А после, не се ли решихте да му родите дете?
- В началото го искахме и двамата. Но когато започнаха споровете ни - театъра или той, защото Митко си измисли съперник в лицето на театъра, аз се разколебах. Да родиш дете в един брак под въпрос е безотговорно. Но знаете ли, той сякаш бе великан в страната на лилипутите. И всичко му се прощаваше.
- Освен прословутите 50 молива, които острил всеки ден, имаше ли някакви други странности?
- Бях впечатлена може би най-вече от фактът, че той пишеше бавно. Изпипваше до съвършенство пасажите. Най-вече по нощно време. Но най-трудно му беше когато трябваше да вкара новите 250 страници с Лила, жената, която иначе в първия роман я споменаваше само в едно изречение.
- Тогава той е бил обвинен, че прави компромис със съвестта си, само и само за да излезе "Тютюн"?
- О, боже мой, тя литературата още не се е оттърсила от този социалистически реализъм. А за Димов писането беше свещено, той не можеше да лъже с него. Не е компромис, че го преработи, а победа. Той запази цялото за сметка на тези 250 страници, които писа година и половина. Иначе комунистите щяха да го спрат. И 10 години труд щеше да отиде на вятъра. Въпреки това, той се бореше с този социалистически реализъм. Спомням си дори веднъж го питах: "Как може с цялото си творчество да отричаш социализма, а непрекъснато да го словославиш официално?" А той тъжен ми отговори: "Правя го, за да спася единственото, което имам - писането!"
- Бил е велик човек.
- Славата не го интересуваше, за нея казваше: тя е като мед за мухите. И сякаш носеше два венеца на главата си - от тръни и от лаври. Да ви кажа, Димов всъщност живя с една маска, която му наложи комунизма. И той стана негова изкупителна жертва.
- Г-жо Левчева, а как се отнасяте днес към предложението, което вече отпадна за подмяната на "Тютюн" с "Осъдени души" в учебниците по литература?
- Ами как? И двата са много близки като конфликт в любовта. Но тези фатални триъгълници между тях си приличат. Смятам, че "Тютюн" трябва да остане, защото той исторически е по-ценен, засяга важен период на България - войната, промените, революцията. Всъщност предполагам, че всяко дете прочело "Тютюн", после ще посегне към "Осъдени души", а след това и към "Поручик Бенц". Няма как да е иначе.
- Любопитно ми е, след като вие се оженихте за трети път, Димов също - за Лили Бушева, засичалили ли сте се някога случайно с него?
- Да, в една руска книжарница. Той искаше да плати книгите ми на касата. Не му разреших. Но дълго си говорихме за децата - аз имам дъщеря Аве от Георги Иванов, а той Теодора Димова, поетесата. Но и двамата бяхме много тъжни. Много...
- С Венелин Коцев, младежката ви любов също живяхте доста бурно.
- Да, но той се поддаде на властта и започнаха разправиите ни. И за него, и за мен беше първа любов. Живяхме заедно седем години. Но той абсолютно вярваше в идеите на комунизма. Докато не почнаха да му се "отварят очите". Защото по това време комунистите се трепеха помежду си. Това бе като времето на Берия, пълен сталинизъм. Съпротивляваш ли се, край, не на кариерата ти, на живота ти. Той премине и през страха за кожата. Но си живя като цар до последно. Ожени се след мен за съученичката ми Йонка Коцева, тогава шеф на радиото. Куриозното в случая е, че мен комунистите 17 години не ми пускаха стиховете, а Йонка веднъж ми каза: "Какво ще ходиш при Лиза Матева, я донеси, аз ще ти пусна по радиото стиховете". Само Йонка нея не я беше страх.
- Вярно ли е, че Венелин Коцев е един от "кръстниците" на червената мафия?
- Абсолютно не е така. И той беше романтик. Най-смешен с него обаче бе начинът, по който ми предложи брак. Помоли ме да кумуваме на наши близки и когато отидохме в гражданското ме избутаха напред. Тогава разбрах, че ще съм булката и това е денят на сватбата ни (Смее се). Но иначе помня и първата му сериозна криза на личността. Беше когато го изпратиха от партията да "разкулачва" селяните в Добруджа и да национализира стопанствата им. Прибира се, аз го посрещам с прегръдка, а той казва: "Недей, с насочен пистолет принуждавах селяните да си дават земицата". И се разплакахме. И двамата. Знаете ли, много е трудно, когато се оттърсваш от нещо, в което си вярвал, когато "проглеждаш". Мъчително е.
- След тези силни мъже идва ред и на третият - сценографа Георги Иванов.
- Да, за него се хванах като корабокрушенец стигнал до първата земя. Добре, че поне земята излезе добра (Смее се). Той също води борба срещу комунистите. Но с него живях спокоен 25-годишен брак. Тогава прописах. Какви ядове изживяха с Младен Киселов и Иван Радоев покрай "Човекоядката"...А пък в "Солунския чудотворец" на режисьора Павел Павлов ДС свали 100-то представление! Преди това пък "Истинският Ивайло" в бургаския театър...
- Мемоарите си започвате с правуйчовците, а завършвате с Невена Коканова.
- Ех, Невена, Невена. Тя изигра голяма роля в популяризирането на моята поезия. Беше най-големият приятел в живота ми. Още продължавам да я сънувам и много се радвам, когато се събудя. Тя беше истинската Ирина от "Тютюн". Аз нямаше да съм по-добра от нея в тази роля!
- Щастливка сте. Родът ви е от значими за България хора.
- Да, дядо ми е бил опълченец от Шипка, съратник на Стамболов, послужил за прототип на Владиков във Вазовите "Хъшове". Негов вуйчо и мой правуйчо е митрополит Теодосий, един от първите ни академици. А брат му Иван Гологанов е един от създателите на "Веда словена" - сборник за народно творчество. Изчетох всичките над 840 стиха от там и първата песен за Орфей, абсолютен художествен факт, дело на велик поет.
- Как живее днес актрисата Лена Левчева от първия випуск на ВИТИЗ?
- Ами как, добре, че е дъщеря ми Аве, защото аз съществувам с пенсия от 157 лева. Но знаете ли, започвах книгата "Срещи и несрещи" няколко пъти и я зарязвах, не защото нямах спонсор. А защото не можех да преживявам отново всички спомени. И защото за хора се пише трудно. Но все пак смятам, че случките си избират кога да се случат. И ние не можем да избягаме от тях.
Лили АНГЕЛОВА
