Актьорът Иван Радоев: "Икар" деградираха през годините

Наградите у нас са белязани от лични интереси, приятелства и корупция

Кой е той

Иван Радоев е роден през 1972 г. в София. Син е на балерината Весела Радоева и на поета и драматург Иван Радоев. Завършва НГДЕК "Константин-Кирил Философ", а през 1995-а - актьорско майсторство в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Димитрина Гюрова. През същата година става част от трупата на театър "Българска армия". Носител е на наградата "Аскеер" и на приз за млад актьор "Златна роза" на името на Иван Димов. Радоев-син е направил запомнящи се роли и в известни български филми като "Приятелите ме наричат Чичо", "Госпожа Динозавър", "Съдбата като плъх", "Наблюдателя", "Похищението".

- Г-н Радоев, не ви видяхме на тазгодишната церемония по връчването на наградите "Икар", има ли сериозна причина?

- Не бях, да. Но не бях и поканен. Това първо. Второ, нямаше защо да бъда, тъй като нито една работа, с която съм свързан, не беше отбелязана там. За мен наградата е нещо много хубаво и всеки човек, който получава награда, се радва. Нормално е. Ако някой казва, че не се радва, ви лъже. Човешката психика е такава. Аз също много обичам да ме награждават.

Но съм на възраст, когато тези неща вече много-много не ме вълнуват. Ядосвам се обаче, когато в тази награда не бъде отразен един режисьор като Иван Урумов. Разберете, аз не говоря за себе си! Дразня се, защото никой през всичките тези години, а нали Съюзът на артистите в България е призван да оценява постиженията на българските режисьори и актьори, дразня се, че през годините Урумов не е получил дори номинация!

Тези награди много са деградирали. За мен те не са реален отпечатък на това, което става в българския театър. Белязани са от лични интереси, приятелства, корупция и не знам какво още...

Аз го казвам, без да се притеснявам, защото на 50 и няколко години да се боря за някакви награди... Аз съм ги взел вече през годините. Нито могат да ме спечелят, нито да ме впечатлят с награди. Но ме боли за мой приятел, когото смятам за много стойностен режисьор. Номинират се все едни и същи хора благодарение на някакви приятелства, на някакъв снобизъм, който цари в тези среди. В Театъра на армията Урумов направи през последните години много стойностни постановки - "Отело", "Хотел между тоя и оня свят", "В очакване на Годо", "Солунските атентатори", които сякаш ги няма. И нищо, нищо! За мен това е липса на вкус у комисията, която определя тези награди.

Когато има нещо хубаво, човек трябва да го забележи по някакъв начин, а не да се прави, че го няма.

- Вашият баща - писателят и драматург Иван Радоев, е признат за съвременен класик. Какво мислите за проблема с увековечаването на паметта на хората, изиграли важна роля в изкуството, културата, политиката, историята на България?

- Смешното е, че в София... има две улици на името на баща ми! Много често се оказва, че таксиджиите се чудят на коя точно да отидат. Едната е в "Овча купел", другата е в района на "Хладилника". Бил съм и на двете улици. На пръв поглед е като двойно увековечаване на паметта на Иван Радоев, но си е странно. Въпреки това съм благодарен, че има две улици, кръстени на Иван Радоев.

Баща ми обаче казваше, че по-страшно от всичко е само забравата българска. Ние забравяме големите си поети, хората, които са направили нещо смислено за тази държава. Около големи имена винаги са царели тишина и безразличие. И в историята ни, за съжаление. Дълго време се правим, че някои хора ги няма, а когато си отидат, им отдаваме почит, със закъснение, естествено. Това е израз на нашите комплекси и на конюнктурата.

Запознат съм с проблемите на баща ми, с цензурата по комунистическо време... И сега виждам, че нещата за жалост не са мръднали на йота оттогава. И в културата, и в политиката цензурата остава и това е нещо, което е голям проблем за цялото ни общество. Много малко са творците като баща ми, като Радой Ралин, като Борис Христов, като Константин Павлов, като Стефан Цанев - те се отказаха от постове, от привилегии и от всичко, което можеше да им даде и предишната, и тази власт. И затова ще останат в историята.

- Случайно или не, но точно в Седмицата на гората разговаряме за унищожаването на вековна гора над село Геша, за което вие остро протестирахте в социалните мрежи.

- Да, някакъв човек е купил тази гора и я е отрязал, за да прави фотоволтаици. За мен това е пълно безумие! Да купиш гора и да я унищожиш, за да направиш фотоволтаици. Аз съм свързан с това село, защото от 1975-а имаме там къща. Баща ми написа в Геша "Човекоядката". И аз се чувствам в това село като местен човек. Играл съм като дете в тази гора. И затова ми е толкова болно и обидно, защото изрязаха нещо от детството ми все едно.

- Не направихте ли подписка срещу изсичането на гората, не се ли обърнахте за подкрепа към български екоактивисти?

- Дано за този проблем се разчуе след нашия разговор! Но мислите ли, че един човек може да се бори срещу цяла система? Несъгласието с изсичането го изразява цялото село, но в момента, когато ти кажат, че всичко е законно, че има всички документи и няма за какво да се хванеш, оттам нататък какво да се направи?

Да са живи и здрави. Да си ги носят на оня свят тези пари. Аз го и написах - те действат и срещу нашите деца и внуци, и срещу собствените си.

- Вие сте вярваш човек, къде ще посрещнете Великден?

- На Великден най-вероятно ще бъда в селото. Там има чудесна църква. Реставрираха я едни хора, които направиха ваканционно селище до Геша. Но мисля, че в нея няма да има служба, защото е далеч от туристическите дестинации. Най-вероятно ще отида в Дряново, където има църкви на Кольо Фичето. Синът ми Калоян е иконописец. Сам се запали и рисува.