Петър Гюзелев в последното си интервю: Тодор Живков ме разболя от рак
Петър Гюзелев-Пеци е български музикант, най-известен с работата си в рок групата "Щурците", където е китарист, вокал и композитор. Преди "Щурците" е основател на групите "Сините звезди" и "Слънчевите братя". Гюзелев е автор на музиката и аранжимента на редица песни на „Щурците“, сред които "Дай ми малко нежност","Сватбен ден", "Когато си отива любовта", "Стълбата", "Неизживените неща", "Светлият век","Кой съм", "Кралят рок" и много други. През 1993 г. започва самостоятелен албум и основава първата българска рок супергрупа "Стари муцуни", в която са Петър Гюзелев - китара, Георги Минчев - певец, Георги Марков - барабанист от "Щурците", Иван Лечев - китарист от ФСБ, Ивайло Крайчовски - басист от ФСБ. През 1994 г. излиза албумът на групата "Бира, секс и рокендрол" и става албум №1 за България, а песни, като "Бира, секс и рокендрол", "Мързелив бирен ден", "Блудният син", "Купонът тече", "Музикантска съдба" и др., стават хитовете на "Стари муцуни". Музиката е на Петър Гюзелев, а текстовете на Георги Минчев. Петър Гюзелев има много песни, които са носители на награди в БНР, една от които е "Когато си отива любовта" по текст на Волен Николаев. Има и награда от „Златният Орфей“ за песента "И една звезда". През 2010 г. е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен за особено големите му заслуги в областта на културата и изкуството.От 2007 г. е общински съветник в Столичния общински съвет.
- Как сте, г-н Гюзелев? Кротува ли туморът в главата ви?
- Ох, честно, не ми се говори за този тумор въобще. Там си е, нося си го, получих го от Чернобил. Защото ден-два след аварията единствено правителството на Тодор Живков скри от хората за радиацията. От това умря и Жоро Минчев, от същия тумор като моя. Жените ги удари в рак на матката и на гърдата. Аз тогава пеех на сцената и ме валеше един ситен дъждец. А трябваше просто хората да бъдат предупредени да не излизат ден-два. Но станалото - станало.
- Вие сте силно вярващ и анатемосвате хомосексуалистите. Грешници ли са гейовете?
- Те са престъпници! В библейски смисъл и на библейско ниво те биха били убити. Хомосексуализмът е грях, а нашите общинари ги пазят, позволяват им шествия и демонстрации и отгоре на това ги пазят по време на техните прояви. Това е престъпление.
- Така вероятно е демократично. Чия е вината?
- Скачахме и жадувахме да живеем в демократично общество преди 20-ина години, защото то със сигурност бе по-добро от тоталитарното. И ето - днес живеем в демокрация. Но виждаме, че тя разрешава, но също толкова и нарушава много неща.
- Дайте пример!
- Веднага давам. Вчера чета за един, който сгазил момиченце на пешеходна пътека. Убил детето, а го пуснали на свобода. Това е убийство, има смърт, а той е свободен.
- Това не е проблем на демокрацията, а вероятно на корупцията в съдебната система?
- Демокрацията позволява прекалено много свободия и липса на правила, а християнството те учи от дете на най-важните правила, които, ако ги спазваш, живеем добре. Трябват ни правила, сринахме се, но имаме сили да продължим и да направим по-добро бъдеще за нашите деца. Не е късно да ги учим на добро, на основните Божи заповеди и да променим живота.
- В момента няма ли закони?
- Има, но не се спазват. Има убийци, престъпници на свобода. Демокрацията се срина! Преди години тичах първи да водя хората към демокрация и един ден, като се обърнах, видях, че съм сам.
- Сега знаете ли каква обществено-политическа платформа е най-подходящата за съвременното общество в XXI век?
- Знам, християнската! Но съм сам, по пътя хората са изпопадали, някои са се обезверили, други са се отчаяли. Сам съм, но ги чакам да се съвземат. Не трябва да се движиш сам, не е фатално и да изчакаш останалите, защото те също ще осмислят истинския път.
- Кой все пак е истинският път на постмодернистичното общество в новия XXI век?
- Образно казано, той е един - протегни ръка, обучавай децата си на зов за помощ. Няма друг път.
- Давате ли пари на просещите старци или деца по улиците на София?
- Не, не давам.
- Защо не протягате ръка?
- Защото повечето от тях са на работа. Като си заработят от просия надниците, отиват да ядат в ресторант, да си купят пиене или дрога. Когато видя наистина нуждаещ се, отивам и му купувам сандвич. Един ден така купих хляб на един човек и след малко го гледам - той се върнал в магазина и иска да го върне и да вземе парите за него. Но пък в САЩ през 30-те години на миналия век беше същото, а сега е по-друго.
Кирил Маричков през сълзи: Съсипан съм
"Не мога да говоря, тежко ми е, искам всички просто да ме оставят на мира с мъката ми", заяви през сълзи пред "България Днес" вокалистът на "Щурците" Кирил Маричков, който беше един от най-близките приятели на Пеци.
Милена Славова: Истински джентълмен
"Огромна загуба за рок музиката и за българската музика въобще. Поколения наред сме слушали неговите песни. Навремето имах честта да се запозная с него покрай Гошо Минчев. Имам само хубави впечатления. Освен невероятен музикант Пеци беше и много възпитан и коректен човек. Истински джентълмен."
Денис Ризов: От него се учехме на музика
"На мен и на цялата група ни е много мъчно. Какво мога да кажа, освен че една легенда на рок музиката си отиде. Пеци беше продуцент на първото турне на група "Ахат". Това е човек, от когото сме се учили не само на музика, но и на начин на живот."
Сноубордист №1 на България
В началото на 90-те години на миналия век ДщурецътУ Петър Гюзелев събираше погледите на хлапетата на ски пистите на Витоша или на Боровец. Достойна почит и внимание, разбира се, му отдаваха и зрелите скиори. За първи път го видях през априлската ми ваканция на 1992 г. някъде на Маркуджиците. Беше слънчев ден, снегът блестеше. Веднага го разпознах и се залепих за него като магнит. Привлече ме, не защото е ДщурецУ, а защото беше домъкнал на склона уникална никому непозната дъска, която се опитваше да укроти на пистата. И не се оправяше. Дъската бе широка две педи, по-къса от ски, а върху нея имаше закачени два автомата за обувки. Петър Гюзелев бе видимо начинаещ. Не успяваше да се задържи прав с перпендикулярно разположено спрямо пистата тяло дори на един завой.
"Добър ден. Какво е това?" "За някои добър, за други като мен - труден...", задъхан отговори ДщурецътУ, опитвайки се да се изправи от снега. Подадох му щека, за да го вдигна, и продължих: "Какво?" "Сноуборд. Нова джаджа. Оказва се много трудна, но няма да й се дам. Сега се мъча, но след месец ще съм добър." Разказа ми, че си я е докарал от чужбина. От Швейцария. В Европа вече набирала преднина и интерес пред ските. Останах да го гледам и да го разпитвам половин час. Оказа се, че няма никаква идея как се кара неговият сноуборд. У нас нямало учител по сноуборд. ДЩурецътУ се надяваше с инстинкт да налучка цаката и вярваше, че след време ще задобрее върху борда. Някъде в разговора ме попита: "Искаш ли да пробваш?" Веднага се съгласих. "Кой номер носиш?" "37", отговорих аз. "Е, жалко. Не става, ще са ти големи обувките, като пораснеш, ще ти го дам за едно пускане." После се хвалех пред целия клас, че като ми порасне кракът, Петър Гюзелев ще ми даде да карам неговия сноуборд. Кракът ми така и не стана 44-ти номер, но това беше повод за закачки всеки път през годините, когато с Гюзелев се срещнем по пистите. "Пораснаха ли ти краката?", ме питаше той.
Китарата му го накарала
да повярва в Бога
От години Петър Гюзелев е силно вярващ в Бога. "Дали си протестант или евангелист, не е от особено значение. Важното е какво има в душата ти", казваше приживе „щурецът“ и обичаше да разказва истинска история, случила се с него преди демократичните промени, която го накарала да повярва в силата на всевишния. През 80-те години на миналия век музикантът пътувал с влак от концерт в Берлин. Слязъл на гарата в Будапеща да си купи храна и когато се върнал в купето, нямало нито документи, нито китара, нито пари.
Отчаян, той слязъл от влака, мотрисата потеглила и той останал да се върти като обран евреин на перона. От безсилие обърнал очи към небето и започнал да се моли: "Баба ми казваше, че те има, Боже! Затова, ако е така, моля те, искам две неща - китара и да се прибера вкъщи". Повтарял си тези думи, докато сънят не го надвил и заспал на една пейка. На сутринта го събудили полицаи. Сънен и рошав, той неволно бръкнал в джоба да търси документите и тогава напипал пачка с унгарски пари. Радостен, хукнал към посолството и си платил за временни документи. След това си купил и билет до София, взел си сандвич, за да засити глада. В този момент на перона спряла мотрисата до столицата ни и се появила жена, която носела китарата му в ръка. Намерила я, искала да я предаде на бюрото за изгубени вещи. "Обясних й, че е моя. Качих се на влака с китарата си и вече вярвах в Бога", спомня си Гюзелев.
Венелина ИВАНОВА
Лили АНГЕЛОВА