Димитър Маринов: Нашите актьори са зависими, американските - не

Димитър Маринов е роден на 6 октомври 1964 г. Започва да свири на цигулка още като дете. На 11 години вече е първа цигулка във филхармония „Пионер" с диригент проф. Влади Симеонов. С филхармонията през 1979 г. пътува в Ню Йорк, където има концерт в Кръглата зала на ООН. Диригент е композиторът, автор на „Уестсайдска история" Ленард Бърнстейн.

Първият му учител по актьорско майсторство е Невена Коканова, с която се запознава на пионерски лагер. През 1982 г. го приемат във ВИТИЗ, но трябва да служи в казармата две години, което по това време е задължително за всички мъже. След опит за бягство от България като войник, той попада в затвора по политически причини. По-късно успява отново да запише и завърши ВИТИЗ в класа на професор Крикор Азарян.

През 1990 г. участва в турне в САЩ и Канада с вокалния състав на проф. Румен Цонев. Решава да не се връща в България, да остане В САЩ и се озовава в Ноксвил, Тенеси. Първите дни свири на цигулка на улицата, за да се прехранва. Работи и като мияч на съдове, в пицария, в строителството, а след това отваря и свой ресторант. От 1993 г. живее в Карлсбад, окръг Сан Диего. Кариерата си на актьор започва през 1999 г. Снима с актьори като Снима се с Матю Пери, Аштън Кътчър, Селена Гомес, София Вергара, Джеф Бриджис, Кийфър Съдърланд и др.

Пред БТА той говори за книгите си „Към сцената" и „Към екрана", чиято премиерата на 2 декември в литературния клуб „Перото".

Как книгите допълват академичното образование по актьорско майсторство?

Това не са учебници. Това е по-скоро монография, ако щете, пътеводител и единството академично, което има в него, е постоянството. Няма претенция за академичен учебник. Това е едно споделяне на моя професионален опит, а и на моя житейски опит. Защото мотото и на двете книги е: „За да си добър актьор, трябва да станеш по-добър човек".

В книгите е описан не само моят професионален опит през годините. До голяма степен, аз давам примери с най-големите бащи на теорията, на театъра и на киното - Майзнер, Станиславски, Лий Страсбърг, Майерхолд. Правя съпоставки, благодарение на личния опит, през който аз съм преминал като мечтател да бъда актьор. След това разбрах, че всъщност не съм аз този, който съм избрал актьорството, то мен не е избрало. И в продължение на 15 години, пишейки тези две книжки, аз исках да споделя с младото поколение, тепърва начинаещите, желаещите, искащите, чувстващите какво е и какъв е пътят, през който се минава. И, когато те решат, прочитайки тези книги, ще знаят какво ги очаква. А за тези, които вече са влезли по този път, аз вярвам, че тези две книги ще им бъдат едно помагало, пътеводител, наръчник, ако щете. От време на време да поглеждат и да си казват: „О, да, така беше".

И двете книги са писани в първо лице, като разговор. Те не са от онези учебници, които, като прочетеш, нямаш идея за какво става въпрос, докато някой не ти го преведе в прав текст. Тези две книги са в прав текст за актьорската подготовка към екрана и към сцената.

„Към сцената" е с два пъти повече страници в сравнение с „Към екрана". Показателно ли е това относно необходимостта или сложността на подготовката на актьорите за двете изкуства?

Знаете ли, студентите винаги ми задават един въпрос, който е много интересен. И аз знам защо го задават. Питат: „Кино актьорът трябва ли първо да е театрален актьор и после кино актьор, или няма нужда". И двете са верни. Когато отидох в Съединените щати, аз не съм взел нито един клас по кино. Всичко, което имах в себе си като багаж и подготовка, беше това, което научих в НАТФИЗ и в професионалния театър в България, в Германия и след това в Съединените щати.

Първата книга – „Към сцената", е по-дебела, защото тя е основата на актьорското изкуство. Както казваше Невена Коканова навремето - това, което аз трябва да ти дам, е една основа, върху която ти да построиш къщата, която желаеш. Проблемът е, че ако аз ти дам основа, на която ти да построиш триетажна къща, а ти искаш да построиш пететажна къща, тя ще падне. Затова работата на един педагог е да ти даде такава основа, че ти да строиш колкото си искаш. Моето мнение е, че ако един актьор не мине през основата на театралното изкуство, той няма да разбере какво е киноизкуството.

Киноизкуството е техника, базирана на театралното изкуство. Нека да не забравяме, че театърът е първи, киното е второ. То е прекрасно изкуство, но това е една техника. Както казвам на всички мои театрални студенти, които искат да се научат на кино: „За да се научите, трябва първо да се отучите". Тоест, това, което те знаят за театъра, трябва да си остане само отвътре, като основа, за да им предам новата техника. Това е просто една техника. Затова първата книга е за актьорския занаят като занаят, а втората книга е за актьорския занаят като техника за кино. Когато минеш през първата книга, във втората вече ти е ясно от какво трябва да се отучиш, за да се научиш на тази нова техника.

Пишете, че има разлика в работата Ви с американски и с български актьори. Каква е тя?

Това страшно вълнува всички студенти. Питат ме къде са те спрямо американските ми студенти. Това е егото, което е прекрасно, защото – ще направя едно малко отклонение – моля ви, не набеждавайте актьорите, че имат его и са нарцисисти. Това е тяхното гориво. Проблемът е, че младите таланти не могат да направят разлика между персонално его и професионално его. Тези с персоналното его не са актьори, те са позьори. А тези с професионалното его са артисти. Актьори имаме достатъчно.

И оттук, аз казвам на студентите нещо много просто: „Американски актьор излиза на сцената и казва: „Драги зрители, сега аз ще ви покажа г*за си". Той се обръща, сваля си гащите и ние виждаме г*з. Завеса. Български актьор излиза на сцената и казва: „Драги зрители, сега ще ви покажа г*за си". И два часа ни убеждава как ще си покаже г*за. Завеса, г*з не виждаме".

Разликата между американските актьори и българските актьори - нека да говорим за студентите в момента, е, че американските студенти са страшно прагматични. Те работят с цел. Те работят за това, за което им е казано да работят. Докато българският студент не знае какво е прагматично. Той знае какво е идеалистично. И затова българските студенти са много силни на креативност, творчество, идеи. Те имат толкова много идеи, че не знаят за коя се хванат. Докато на американеца му идва една идея и той само в нея копае. От една страна е прекрасно, от друга страна - не. Проблемът е, че българският актьор се влияе от това какво ще кажат другите за него. Той е зависим. Докато американският актьор е независим.

А каква е разликата при явяване на кастинг на живо и онлайн?

Ужасна. Ако имам десет кастинга на живо, аз ще ударя осем. И го казвам много нескромно, защото съм актьор. Ако имам десет кастинга онлайн, ще ударя два или три. Защо? Защото съм театрален актьор. За мен е важна енергията. Когато вляза в студиото и видя кой е пред мен, идва едно настроение и аз искам да играя, искам да се представя. Преценявам човека срещу мен и това е предимството на театралния актьор пред актьора, който играе само в кино. Ние не се страхуваме от публика. За нас кастингът е едно представление. Ние отиваме, и зависи от енергията, от усещането на момента, ние играем, ние се забавляваме.

Докато онлайн не знаеш кой е пред теб, там няма никой. Само ти си. Там идва големият проблем на тази актьорска суета, в която ти сега се чудиш кое е най-хубавото. Кое да изпратиш? Направил си две, три, четири, пет записа и се чудиш: „Сега кое да изпратя? Какво искат". Един съвет - първото е винаги най-добро. Това е инстинктът. Това е творческата интуиция на актьора. Имах щастието да изпия чаша вино с Глен Клоуз на „Оскар"-ите и да я попитам: „Каква е Вашата тайна". Тя ме погледна, усмихна се и каза: „Аз никога не знам какво правя. Зависи от момента".

Много пъти съм бил на кастинги, в които съм се подготвил - три дни съм си правил анализите, както са ме учили във ВИТИЗ. Направил съм си нещата, измислил съм си го, отивам... И в момента, в който вляза и видя хората пред мен, аз правя нещо абсолютно различно. Излизам бесен: „Димитре, какво направи". И на следващия ден получавам телефонно обаждане: „Congratulations" („Поздравления" – бел. а.). И си казвам: „Леле, всичко, което аз съм си мислил, е било грешно". Не. Няма грешно. Просто в деня, в който съм се явявал на кастинг, съм бил с един ден по-опитен, по-знаещ. От тази енергия, от това пространство, в което съм влязъл, аз съм реагирал. Защото, както казвам на всички български студенти, няма „актинг", има „реактинг".

В какви случаи бихте посъветвали актьор да откаже предложена му роля?

Тази година отказах три неща, за които мениджърът се съгласи с мен, но агентите ми, при които са парите, бяха малко против. Един актьор, ако отказва роля, това не е базирано на нищо друго, освен на неговите морални ценности и стойности. Поне за мен така работи. Или по съвет на мениджъра: „Това вече си го играл. Дай нещо по-нагоре, нещо по-различно". Ако си на зор за пари, тогава продажна стойност си изиграва ролята. Слава Богу, засега аз имам подкрепата и на моята съпруга, и не ми се налага да отказвам или да приемам роли заради пари. При мен всичко се диктува от тази морална стойност. Прочитам сценария или откъсите, разбирам какъв ми е образът, разбирам за какво става въпрос и си казвам, че не искам децата ми един ден да кажат: „Татко се продаде". Защото, в крайна сметка, ти не можеш да поглеждаш едно дете в очите и да му кажеш: „Прави така", при положение, че то те поглежда и казва: „Ти защо правиш иначе".

И при моите студенти правилото е: „Не ме слушайте какво ви говоря, гледайте какво правя". Не обратното. И ако аз откажа роля, това е, защото имам конфликт, човешки конфликт с тази роля.

Кои са най-честите заблуди относно актьорската професия, с които се срещате като ментор и преподавател?

Както казвам в една от книгите си, не е страшно да нямаш познание. Фаталното е, ако имаш илюзия за познание. Проблемът е, че много млади хора имат грешната мотивация и познават актьорството в аспекта, който го виждат, а не в аспекта, който е. Това е като една витрина на един прекрасен магазин. Това е като нещо, което ти гледаш и си казваш: „Боже, колко е красиво". И като влезеш отзад в склада на магазина, разбираш за какво става въпрос. Както казва великият готвач Рамзи: „Ако ти влезеш в кухнята на един ресторант, ти никога няма да ядеш там".

Това, което виждат тези млади хора, е витрината, а нямат идея за какво става въпрос. Актьор не се става. Това е дарба – ти или го имаш, или го нямаш. Но те си мислят, че щом могат да си говорят така свободно пред хора и да не им пука, или щом са много интересни, забавни и всички им се смеят, значи стават. Не, не е това. Актьорлъкът е занаят, талант, дарба. Но те искат да станат актьори, за да бъдат известни. И аз обикновено такива хора ги питам дали това означава, че искат да ги дават по телевизията и те казват „Да". Ами, що не се напиеш, седни в колата, прас – една катастрофа. Забий се някъде в някоя сграда и ще те дават 25 минути по телевизията. И ще си по-известен от всички други.

Мотивацията не е известност. Мотивацията трябва да бъде „Аз трябва да си свърша работата". Успехът е нещо, което ти си даваш сам. А разпознаването ти го дава публиката. Не може мотивацията да ти е: „Аз искам да правя много пари". Парите не са мотивация. Те са резултат от добре свършена работа. Същото е и с наградата. Ако на теб целта ти е да вземеш „Оскар", ти няма да го вземеш никога. Това е проблемът - че я има тази заблуда у младите хора, благодарение на медиите до голяма степен, че, видите ли, това е - витрината. Не. Дарбата трябва да се разпознае и, ако ти наистина имаш този талант да бъдеш актьор, ти няма нужда и да го мислиш. Няма нормален човек, който да иска да стане актьор. Той трябва да е много луд. Става се актьор не защото се учи, а защото ти си актьор. Както майка ми казваше, като я попитах кога съм решил да ставам актьор: „Ти си актьор, откакто си се родил". Това е.

Казвате, че всички хора на изкуството са едни и същи – откровени мечтатели и нищо повече. За какво мечтаете днес?

Винаги съм казвал, че една мечта е прекрасна до тогава, до когато не се превърне в реалност. И тогава вече има нужда от нова мечта. Мечтая да имам ден, в който някой да ми каже: „Благодаря". Но не директно, а да го каже на себе си, защото аз съм направил нещо, с което да му променя деня. Моят ден, знам как да си го променям сам. Но с годините разбрах, че най-голямата награда е, не когато правиш нещо за себе си, а когато го правиш за някой друг. И той дълбоко в себе си си каже: „Ех, добре, че така се случи". И затова аз съм тук в България в момента, за да може всичко, което аз съм натрупал, всичко, през което съм преминал, да го предам.

Бяха ме попитали какво бих казал на младия талант - какво трябва да направиш, за да тръгне по моя път. И аз казах: „Никога и нищо! Никога да не тръгва по моя път". Те трябва да си намерят своя път. И аз съм тук, за да им дам криле, мотивация и вдъхновение да намерят верния за тях път, да го преминат по-бързо, по-успешно, за да стигнат там, където аз съм стигнал, по-бързо и с още повече признание. Моята мечта е да срещам колкото се може повече хора в нужда и, ако може аз по някакъв начин, да им бъда нужен.