Братът на Тодор Колев - Петьо Колев : До последно се надяваше да оздравее!

Едно от големите имена в българското джудо - Петьо Колев, е съвършено различен от брат си - покойния актьор Тодор Колев. Силният балкански ген на майка им и любовта на баща им към изкуството обаче калява и двамата и ги прави всестранно развити личности. За любовта към брат си, заслужените успехи и развитието на любимия спорт - джудо, Петьо Колев ексклузивно разговаря с "България Днес".

- Г-н Колев, като едно от най-големите имена в българското джудото - имате шести дан, заслужил треньор на националния отбор сте, спортен директор на федерацията и председател на треньорски съвет, не живеехте ли в сянката на популярния си брат Тодор Колев?|

- Не! Никога не съм се чувствам в сянката на брат ми. Ние много разчитахме един на друг. Всъщност, когато аз бях на 8 години, той вече беше войник и си имаше гаджета. После пътищата ни се разделиха - аз в казармата, а той в Пловдивския театър. През 1970 г. се събрахме в София и оттогава не сме се разделяли. Той е чудесен брат! За толкова години не сме имали нито една разправия. Помагаме си, доколкото можем, един на друг. Той ми е повече от брат и винаги съм го чувствам като баща. Съзнателният ми живот мина до него и много съм "купил" от неговия опит.

- Знаехте ли, че се бори с рака?

- Разбира се, че знаех, естествено. До последно се надяваше да оздравее. И ми е много мъчно, че се случи така да го загубя. Тодор беше велик артист. Отнасяше се с резерви към амбицията, която проявяват хора без покритие. И мразеше завистта. Точно като мен. Понякога съм си мислил, че от тази популярност повече страда, отколкото да се радва. Той не можеше да седне в кафене, без да му се лепне някой. Дори веднъж в Японския на ръце изнесох един досадник.

- Също като него имате отношение към музиката, нали?

- Да. Баща ми, Бог да го прости, който беше страхотен човек, имаше една мания да ставаме музиканти. И брат ми осем години се занимава с цигулка, след него и аз шест години правих същото. Но мен това не ме влечеше, пъпът ми беше хвърлен в спорта, макар да бях стигнал доста напред с цигулката. После почнах с контрабас, а след това сам се научих да свиря на китара. Докато брат ми още от малък искаше да е артист. Казваше на баща ми: "Аз може метач да съм, но в театъра ще бъда." И той си го постигна, макар че първата година, когато кандидатства, не го приеха във ВИТИЗ. Но на нас разликата с брат ми ни беше 10 години. И сега той много ми липсва. Помня като малък вечерите със семейството ни - събираха се приятели и пеехме стари градски песни.

- Често ли ходихте на театър да го гледате? А той гледал ли ви е?

- Не много често. Той идва веднъж в залата. Играхме с шампионите на ГДР и ни победиха. Преди да се разболее, гледахме заедно футболни мачове. Много беше интересно да се говори с брат ми. Хората малко го познаваха. Той изглежда намръщен, но беше много вглъбен човек. Аз никога не съм мечтал да ставам популярен. Животът ми мина в джудото и съм доволен от това. Много бях щастлив и когато се роди дъщеря ми Албена.

- С какво се занимава тя сега?

- Дъщеря ми завърши НАСА, сега организира с мъжа си екскурзии с круизи с една американска компания. Но в момента е бременна. Чакаме момченце в началото на следващия месец. И сме много щастливи с майка й. Тя сега е пенсионерка, дълги години беше учителка по физическо в 35-ата гимназия.

- Как избрахте джудото?

- В Шумен, родния ми град, като ученик тренирах хандбал, джудото дойде, когато бях във ВИФ. На едно упражнение по биомеханика д-р Петър Богданов ни даде да решим задача. Тогава с един мой приятел си я разделихме на половината - по братски, и се получи. Като разбра, докторът ни каза, че в момента му трябват момчета не само яки, но и умни за дисциплината джудо, и така стана.

- Треньорската ви кариера също е изключителна.

- Започнах още в трети курс да тренирам групичка дечица на хонорар. Като завърших, ми предложиха да взема юношите на "Левски" или ЦСКА. Избрах ЦСКА. После станах старши треньор в клуба, а по-късно помощник на националите. След олимпиадата в Сеул поех кормилото и на националния ни отбор.

- Всичко ли ви вървеше като по вода?

- Е, имаше и трудни моменти. Трудно е и с мъжете, и с жените, когато съм работил. Срещал съм много разбрани момчета и много неразбрани момичета.

- Били сте и шофьор на такси?

- Ооо, да. Бях старши треньор на мъжете през 1991 г., когато дойде финансовата криза. Федерацията не можеше повече да плаща заплатата ми и четири месеца стоях без пари. Махнах се и понеже съм професионален шофьор, сложих табелката и станах такси. Обаче колата ми беше трабантче. Бях единственият в София с трабант такси. Един след друг хората се качваха в ладите и москвичите около мен и често ме подминаваха. Но това не ми попречи да изхранвам семейството си. Няма срамен труд. Само от време на време ми беше мъчно, че често ми крадяха чистачките. Веднъж осем месеца карах без тях и си бършех стъклото с ръка.

- Сигурно песента на Тодор Колев за "чистачките" оттам идва?

- Аааа, не знам. После, когато пари за джудото се намериха, се върнах във федерацията. Поех мъжете и жените.

- Имате и други заложби - майсторите си всичко сам вкъщи?
- Ами да, винаги съм се справял сам. Така едно време и брат ми направи улуците на бащината ни къща в Шумен. Жалко, че сега и къщата вече я няма. Всички сме се събрали в София. Понякога ми липсват и приятелите от гимназиалния курс. Защото с тези от ВИФ се виждаме тук в столицата, дори по два пъти в годината. Иначе в Шумен само от време на време, когато минавам оттам, гледам да сложа по една китка на гроба на майка и татко.

- На брат ви много му се искаше да стигне американците, а вие стигнахте ли ги в джудото?

- Никога не можем да достигнем в джудото силно развитите страни - японци, корейци, французи или германци. Но добре е поне да настигнем себе си, да върнем старите си силни позиции. Между другото в Япония съм виждал състезатели да се борят и на 80 години. Това е много труден спорт. Само в една категория има по 60 много силни състезатели от цял свят. И конкуренцията е невероятна.

- Имате шести дан. Кой е най-високият?

- Десети, но него го има само при японците. В България шести дан сме двама-трима. Покрива се до четвърти, а после се дават за заслуги към джудото. Все пак е задължително да си бил и състезател.

- Т.е. не можеш да си купиш дан като в архонтството?

- Не! С даване на парички данове не се дават (смее се).

- Доволен ли сте от средствата, които ви отпуска министерството?

- Не можем да се оплачем. Досега всичко, което сме поискали, ни е било дадено. Но и
ние имаме успехи. За последните три години имаме 15 медала, завоювани от европейски и световни първенства, от които 5 шампионски титли, в челната група сме. За съжаление медалите, които взимаме, са във възрастовата група до 23 години и това ни е болката във федерацията. Няма как с наличните средства да задържим състезателите след 23 години. Спортните клубове също са в незавидно финансово състояние, не могат да се издържат. Защото нашият спорт е много травматичен. Изискват се сериозни усилия - блъскане на щанги, кросове, борба партер.

- Още ли джудото е единственият спорт, който не се е омърсил с участие на бившите и настоящите си състезатели в борчески групировки?

- Абсолютно! Така е. Дори не съм чул за случаи с наши момчета и момичета в такива структури. Дори се радвам, че повечето от бившите ни шампиони не останаха на улицата.

Лили АНГЕЛОВА