Бившата таксиметрова шофьорка Вера Велева: 20 пъти съм виждала извънземни!
Коя е тя
Вера Велева е родена преди 81 години в София. Съпруга е на известния футболист от "Славия" Димитър Велев, отишъл си през 2009 г. Завършва Художествената гимназия в столицата, но така и не става професионален художник, защото грижите за семейството и трите й деца почти не й оставят време за творчество. През 80-те години е управител на голям магазин за хранителни стоки близо до столичния хотел "Славия". През 90-те става шофьор на такси и дълги години практикува този занаят. И най-малкият й син е таксиметров шофьор, но загива през 2019 г. при тежка катастрофа, предсказана й от Ванга. Велева е българката с регистриран рекорден брой "срещи от третия вид" - цели 20.
- Г-жо Велева, как стана така, че паранормалното избра точно вас от цяла България за толкова много свои "появи"?
- Била съм около 38-годишна, когато апартаментът ни в кв. "Хаджи Димитър" беше посетен от "съществата". Най-малкият ми син Тошко, който е роден през 1975-а, си играеше с момченцата навън. Бях полегнала на леглото в спалнята, когато чух леко почукване по прозореца. И си казах: "О-о-о, ето ви! Дойдохте най-после! Добре, ще ви отворя вратата!". Ама това почукване никак не ми хареса. Отворих леко вратата и веднага ми се зави свят. Легнах отново в спалнята. Оттам нататък не си спомням какво е станало и колко време е продължила "визитата" им вкъщи. По едно време малкият чука на вратата. Не звъни, а чука. "Маминкооо, вика, отвори!" Аз се надигам от леглото, сядам и гледам - балконската врата открехната. "Тошеее, викам, влез, отворено е". "Мамооо, вика Тошко, затворено е". По едно време вика: "А, вратата е отворена". "Влез, Тоше", викам му аз. И седя на леглото. Той влиза в спалнята и ме пита опулено: "Къде са?". "Кои?", питам го аз. "Ами, някакъв шум тук вдигаха някакви", отговаря ми Тошко. "Какъв шум, Тоше?", питам го, правейки се, че не знам нищо. "Чуваше се приглушен говор, нещо спор имаше...". "О, спокойно, нищо не е имало", успокоих го аз. Когато станах обаче, точно от лявата ми страна, където е ключицата, горе, над гърдите, започнах да чувам години наред един слаб звук. Все едно под кожата ми жужи някаква муха. Леко и нежно. И оттогава дланите на ръцете ми започнаха нощем да горят.
- По време на първата ви среща обаче не сте видели "пришълците", а само сте ги усетили?
- Да, тогава само влязох в контакт с тях. А ги видях по-късно. През 1987 г. добри хора ме бяха посъветвали да взема един супермаркет и да му стана управител. Идваше в магазина един мъж снабдител. И един ден ми вика: "Вера, може пари да се изкарат", и ме покани в заведение - огромен ресторант в подземието на Министерството на земеделието. Сядаме на една маса и снабдителят ми казва: "Аз ще отида да си измия ръцете". А срещу мене в далечината имаше един висок портал, със стъклена врата, някъде към два метра, който водеше нагоре, към вътрешността на министерството. И в един момент порталът се отвори и той се показа. Наричам го "той", тъй като беше мъж. Тялото му беше съвършено, това вече като художник го казвам! Облечен беше в някаква плътна материя. Лицата, да не лъжат, на тези същества никой не ги е видял. И неговото беше закрито с тази материя. Висок беше над два метра. Мускулите му бяха страхотни, личаха под материята, такива мускули не съм виждала при никое човешко същество. Може би тази материя ги предпазва от нашия мръсен земен въздух. Разкрачът му беше огромен - около метър и нещо, обаче плавен и пружиниращ.
- А другите хора в ресторанта не видяха ли този "инопланетянин"?
- Беше още рано и в ресторанта нямаше никой. Седя аз, гледам го и от възхищение съм си разтворила устата. Разкошно телосложение! И изпитах някакво щастие, че най-после виждам това, което винаги съм искала да видя. Той тръгна към мен, но както измина половината разстояние, беше към 15 м, моят колега се зададе от един ъгъл и съществото замръзна. Съвсем като балетист се завъртя плавно, тръгна към портала и за секунди изчезна. Аз останах като някое глупаче с отворена уста.
Колегата ми се приближава и вика: "Вера, каква е тази поза, която си заела?". Осъзнах се за секунди, колегата ми седна на масата и се втренчи в мен. И аз му викам така: "Виж какво, търговски сделки няма да сключвам с теб. Това е първата ни и последна среща тук!". "Ама защо?", пита ме той учудено. "Не мога да ти кажа!" И край, повече този човек не го погледнах.
- Не ви ли беше страх да напуснете жилището си в София и да се заселите в Дивотино? Известно е, че "зелените човечета" обичат да навестяват селски къщи...
- През 90-те години продадохме апартамента в "Хаджи Димитър" и купихме една триетажна къща на груб строеж в Дивотино и една по-малка на два етажа до нея. И там са идвали на няколко пъти "съществата". Винаги ставаше така, че пристигаха или около рождения ми ден, аз съм родена на 27 май, или малко след него. Бяха пак закрити с плътна материя, но вече не можех да определя мъже ли са, или жени. Високи бяха около метър и нещо. Ръцете им бяха с два пръста - голям палец и още по-голям показалец. Бяха опрели ръце на стъклото на външната врата. Ръцете им бяха целите покрити с кожа на нещо като брадавички, тъмнозелени на цвят, към кафяво. Ама брадавица до брадавица! Контактът ни беше визуален, без говор. То ти говори, но фактически го възприемаш с мозъка си. С излъчвания предаваше неговите мисли и думи.
