Опасни нежни ръце

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Кольо Колев от Бургас

На 28 години съм. Родом съм от гр. Монтана, но от 6-годишен живея в Бургас. Поезия пиша от 8-9 годишен, а по-сериозно съм се захванал през последните 7-8 години от моя живот. В момента работя, като сервитьор, защото професия поет няма, а човекът не може да се препитава само с духовна храна. Представям Ви част от творечството си през годините.

Кокичета
Къде си, мое мило момиче?
Тази зима е тъй дълга и тежка.
И все те чакам - едно малко кокиче,
да надникнеш от някоя преспа.
Все те чакам - теб, моята пролет!
Да вдъхнеш в мене отново живец.
Студени и сиви са всички сезони,
когато няма те, няма те теб!
Но къде си, мое мило момиче?
Виж, пролет навънка е вече...
И има толкова много кокичета.
А ти, кокиченце мое... къде си?

Танцът на Гърбушкото
Къде е душата ти, бедни Гърбушко? -
На площада танцува заедно с Нея.
Тъй лека сега, тя пристъпва на пръсти -
захвърлила кръста на твоето бреме.
И ти се усмихваш, бедни Гърбушко -
чувство нечувствано, в себе усетил.
Oмагьосано гледаш снагата и кръшна,
как се извива под звука на дайрето.
Полите и шарени, сякаш че пръскат
цвета си, в тази, тъй сива вселена,
в която живееш, ти бедни Гърбушко -
в която живееш от толкова време.
Но дайрето замлъква - танцът приключва...
Тя се покланя полите си стиснала.
И очите ти мигом, Гърбушко, помръкват.
По-прегърбена става твоята фигура...
Къде е душата ти, бедни Гърбушко? -
По площада пристъпва бавно към тебе.
И от всякога, сякаш, по-тежък е кръста,
който тя носи - след танца с Нея...

Момичето с най-прекрасните сини очи

А си мислех, че властвам над думите...
Но ето ме, днес, пред нея стоя.
И загледан в очите и - сините -
не мога да кажа дори и една.

Мълча... Мълча и съм никой!
Какво съм постигнал в този живот?
Щом тя ще е чужда и никога,
не ще да я имам, дори и за нощ.

А си мислех, че властвам над думите...
Но душата ми днес пред нея мълчи
Пред нея - жената, момичето
с най-прекрасните сини очи...

Най-нежните ръце
Грубости? От грубости не ме е страх!
Но виж, ръце, протегнати за ласка...
Най-нежните ръце, това разбрах -
най нежните ръце са най-опасни!
Най-нежните ръце, разбрах, оставят,
в душата белезите най-дълбоки.
Че никой удар, тъй не наранява,
подобно тях - помахат ли за Сбогом.

Аз съм там...
А как копнея някой да ме чуе...
Да ме види - Боже, аз съм там!
Надничам зад решетките от думи -
отчаян и така ужасно сам.

Не думите - копнея някой да обича мене!
Аз, този, дето вдъхнах им живот.
Зад листите хартия и мастилото студено
едно сърце пулсира - жадно за любов!

Едно сърце пулсира - чува ли го някой?!
Не ме ли виждаш... - Боже, аз съм там!
Ела! Ела, така отдавна чакам...
Отчаян съм и тъй ужасно сам.
Очите ти ми отговориха отдавна
Ако бях ти казал - Остани!
Нима ти щеше да отвърнеш "Ще остана!"?
Та аз те виждах вече как вървиш
по път, по който мен ме няма!

Та аз те виждах вече как вървиш
с друг, по други булеварди...
Недей ми отговаря! Замълчи!
Очите ти ми отговориха отдавна.

Да пием, казваш, по кафе?
Да пием, казваш, по кафе? Добре!
Но знаеш ли, къде е тук проблема?
Че някак, още, моите ръце,
несвикнали са с твоята отдалеченост...

И не може ти да си на метър-два,
а те - в скута ми да си кротуват.
Та ръцете ми, неволно, без да разбера,
към тебе ще се спуснат без да се интересуват,

че аз и ти сме вече разделени.
И тъй, приятелски, излезли сме - на по кафе...
Съжелявам... Но поканата ще бъде отклонена!
Засега така е най-добре!

Обичам те, в мечтите ми едва родена
Обичам те, в мечтите ми едва родена!
С още лека и прозрачна плът.
Получовек-полувидение,
в началото на губещ се в мъглите път.
Обичам те, преди да те докосна!
Преди да сетя топлия ти дъх.
Когато си далечно безопасна още
и ръцете ти не могат да ме наранят.

Обичам те, тъй както се обича само,
когато ти си чужда или ничия.
Когато още аз те нямам,
а ти едва родена си в мечтите ми.

Така красива те видях...
Така красива те видях -
на масата, седяща срещу него.
А той дали съзнава колко е богат,
помислих си, щом има тебе?

Че всичко, в живота, зная се цени -
уви, едва, когато се загуби.
И ето, днес, ти прелестна блестиш,
а аз на себе си не спирам да се чудя.

Какво богатство, Боже, съм държал!
И как така можах да го изпусна?!
Но, уви, единствено в чужда длан,
такава красота разцъфва...

Ампутация
Разпилях кръвта си другите да топля,
за това и жилите ми са сковани в лед.
Студ... Тъга... Самотност!
Няма мостове! А само пропасти напред...
Разпилява вятърът навред пера...
Подире им аз тичам и отчаян ги събирам.
С надеждата - все някакви крила,
от тях да си направя... да премина!
И тази гробна, гробна тишина!
Тази тежест, легнала ми на гърдите...
Сякаш не едно - а хиляди сърца!
Туптят, в мен - разбити.
Но аз... Но аз ще продължа!
И през тази зима ще премина.
Ампутирал пак от своята душа,
това, което е премръзнало и е изгнило...

Не знам защо...
Не знам защо... - навярно самотата?
Но почувствах се... така добре.
Прегърнал теб, в полумрака -
ръце преплел с твоите ръце.

Не знам какво... - Навярно алкохола?
Тъй палещ нашата човешка кръв!
Допря ги устните ми в твоите
и аз отпих от топлия ти дъх.

Не знам защо. Не знам какво.
Но добре ми беше в полумрака...
Аз и ти - за миг едно.
Преди отново да ни разпилее вятъра.
Без думи
Обичай ме! Обичай ме! Обичай ме!-
крещят очите ми в полумрака.
Душата ми пред нея коленичла,
присъдата на погледа и чака.
Присъдата на погледа и чака,
душата ми пред нея коленичила!
Мълчат очите и в полумрака.
Мълчат. И казват всичко...
Вещица
Вещица - тя знае как...
Един ли мъж е омагьосала?!
Лицето и - лъчи и мрак...
И от Бога, и от Дявола докоснато!
Не можеш да се бориш!... Ти си победен!
Агонията ще е твоя спътница...
Прости се със сърцето си, ако ли някой ден,
едничък път до себе си допуснеш я!
Нежните и ласки ти приел...
Отпил живот, от топлите и устни..
Вечно ще ги търсиш! Ден след ден...
Аз разбрах го. Ала твърде късно...
В коя църква да те търся, Господи?
Няма как да намериш Бог в църквата, ако не си го намерил в сърцето си. Там запали първо свещ! От там разгони първо мрака! Една свещ горяща в сърцето е много по-стойностна от безброй свещи запалени в църквата...

В коя църква, да те търся, Господи?
Загубил те, в своето сърце...
Свещите запалени нима са мостове,
над бездната-безверие, към твоето небе?
В коя църква, да те търся, Господи?
В сърцето ми е студ и мрак...
Иконите какво са?! Нищо, просто!
Щом свалиш им ореола свят.
В сърцето си, аз зная, Господи,
където те загубих, трябва да те търся!
А не с тези свещи восъчни,
било и хиляди, запалени в църква.

Рисувам в мечтите си слънце
Рисувам в мечтите си слънце...
За теб и за мен. За целия свят.
Че този свят от студ е премръзнал!
Че този свят потънал е в мрак!
Рисувам в мечтите си слънце...
И ето! Този свят-свят е различен!
Свят, които знам ще се сбъдне!
Ако всеки от нас поне се опита,
да нарисува в мечтите си слънце,
Което да грее-в сърцето, в душата.
И щом тези слънца излязат навънка-
от край до край, ще е огряна земята!

Върви, любов!
Върви, любов! И тебе ще изпратя.
Дошло е време - тръгвай надалече!
Да моля няма, нито пък да плача!
Върви, любов! Каквото беше-беше.
И дано ти щастието си намериш,
пожелавам ти, в чуждите обятия!
А аз ще тръгна просто с ветровте,
самичък, към поредното разпятие.
Но ти върви, любов!... Не ме мисли!
Ден... два...три - пък после ще възкръсна!
И само тихо, някъде, в моите очи,
ще прокървяват спомени от кръста...

Дориан Грей
Кой съм аз ли? Аз съм похотта, която,
несъбуждана, пълзи по топлите ти вени.
Кой съм аз ли? Аз съм мракът,
в очите на приспаните ти демони.

Кой съм аз ли? Аз съм чашата от злато,
поднесена към твоята уста.
Ще отпиеш ли от нея? Вътре е душата ми...
Моята прогнила, паднала душа.

Кой съм аз ли? Аз съм ти!!!
Човек!-На всички грехове понесъл семената...
Но моите поникнаха, че дяволът ги натори,
понеже го поканих, в градината си свята.
Левски
Защо ме търсите в спомените само?
Защо тъжите над незнайния ми гроб?
Нима изгни с тленното ми тяло,
заветът ми към теб, мой български народ?

Нима провесиха на черното бесило,
моят пример? Моята мечта!
Та отново сте приведени! Страхливи!
Но колко пъти трябва да умра???

За да оживея най-накрая в сърцето,
на всекиго един от вас!
Та не да търсите на другиму в лицето,
спасение в най-тежкия си час...?