Колко на Ванга дължим!

Клуб „Вдъхновение“ представя творчеството на Ганка Гергова от София

Поетичната КРАСТА, която хванах от дете, не ме напуска. Привличало ме е негативното, или както казва един младеж: „Негативизмът днес е единствената валута, която се продава“. И съм богата, защото съм пенсионерка. Богатството е количеството свободно време, което използваш за себе си. Снимката е от излет на Витоша, там рецитирах на 24 май. Някой ме е снимал и ми оставил снимката в Клуба на пенсионерите в Подуяне.

На дядо ми Герго

Ти идваш понякога, МУЗО -
все в час неочакван, незнаен.
Целуваш ме леко по буза -
нашепваш ми нещо потайно...
Ти връщаш ме в детството волно,
когато с комат във ръката,
навънка играех доволна-
на „клендза и дама“ с децата...
Ти връщаш ме в село Нивянин.
При волни красиви младежи,
в градинки с цветя разцъфтели.
Там раснахме с нови копнежи...
Салонът ни днеска е празен.
А парка е глух и безцветен,
и паметник с воин незнаен
ми спомня на дядо завета...
Били са войни и погроми.
Било е робство и бедност,
но хората имали домове -
и вяра, и воля, и гордост.
А дядо ми паднал във боя,
в далечна тринайста година,
било е през юли и в зноя
загинал за свойта родина.
Той Ванга до вкъщи проводи.
И тя го по име зовеше:
„тук праща ме духът на Герги“
- пророчица Ванга мълвеше.
Поиска ми чепка от грозде.
спомена и моето име;
аз тоя миг вечно ще помня,
и колко на Ванга дължиме!

НА ИВАН НИВЯНИН
„Но Вие недейте разбира, че с Ботев сега се равнявам,
о, сили за туй не намирам! Аз знамето Ботево само развявам!
1944 г., Балкана, Ив. Нивянин
Загина ти за свобода.
При теб са твоите другари.
Отиде си цветущ и млад,
със подвиг, който не догаря.
По татко аз, по майка ти -
сме вплетени във род свещен,
че общите ни прадеди
предали ген на теб и мен.
Припламват твойте стихове,
предчувствали жестока вечер,
ще минат много векове -
ти жив ще си със Ботев вечно!

Куплет от последното му стихотворение:
„В такава тиха звездна вечер
врагът ще стреля стръвно в мен,
ще лайне куче надалече
и аз ще бъда повален...

Мило ни село Нивянин
От Нивянин излетяхме като птици,
но не се забравя родното село.
Сълзи блясват в нашите зеници -
щом си спомним туй, що е било...
Там ни връщат спомените живи.
Първи стъпки, първи влюбен взор,
там течеха дните ни щастливи,
с песни, веселби... и на простор...
Щедра „Борованската могила“
ни даряваше с вино и плод,
а „Горгоз“ космическите сили
вливаше в най-талантлив народ.
Детството, макар да беше босо,
тичащо из облачета прах,
бъдеще ни даде медоносно.
Ние бяхме с бурно време в крак.
От Нивянин излетяхме като птички,
но ни тегли родното гнездо.
Нека чукнем чаши с вино всички,
и споменем с обич и добро!

ЛОВНИ ИСТОРИИ
На зевзеците от с. Нивянин
С пушки във ръката
ловци из гората,
по тайни пътечки
дебнат вълци,мечки...
Вълци изгладнели-
нищичко не яли,
цели три недели,
в село се наврели.
Овцете заблели-
и от страх примрели,
даже две умрели.
В своята кошара
ги видя овчара.
Грабна яка сопа
хайде тупа,хопа,
и хвърлиха топа-
трите гладни вълка,
не вкусили кълка...
Крачат си ловците
нейде из горите,
в селото вълците
вършат си белите...
Нашите юнаци
с вирнати калпаци,
вече се завърщат
в механите ,вкъщи.
Там ядат и пият
и в гърди се бият.
Шашмата започна пръв,
каза, че отрепал лъв,
Муни- тигъра зъбат,
Босия-орел крилат.
Шопа гонил бяла мечка,
лиса тръснал на пътечка.
Бесния и той се хвали
че се борил със чакали.
Гърбавия два глигана
проснал на поляна.
Ситния очаква ...хвала!
с мамонт бил се като хала.

Никой не призна си -истината свята,
как ще прави пак луканка ,утре от сърната...
Тези ловни истории
много ми приличат,
на партийните ни хора,
които с приказки се кичат!

МИРЕН ВЛАК
В тоя свят дойдох аз като всички,
както всяко живо, що кълни...
Детството ми, с рошави косички,
тоя свят със хубости плени.
Тоя свят и мой, и твой, и негов
нека грей под синьото небе!
Слънцето да плиска свойта жега,
бебето безгрижно да расте...
Ти, човеко, впил далече взори
в непознати звездни светове,
за войни със теб да не говорим,
нас съвместен полет ни зове!
Там, където пръв Гагарин стигна,
гдето стъпи смелият Армстронг,
мост на дружбата сега да вдигнем,
свързал днес Москва и Вашингтон.
Нека хвъркат гълъби в простора,
клон маслинен да развяват - флаг,
протегнете си десници, хора,
в бъдеще да влезем с мирен влак!

ОБИДНИТЕ ТИ ДУМИ
Обидните ти думи
са халостни куршуми.
Аз всеки ден ги слушам,
нали си все напушен....
Мисли ме за мишена,
но в мене спотаена
тече си най-спокойна
живителна река...
Обидните ти думи,
бодливите ти глуми -
там падат безобидно...
Улучил си привидно.
Потокът ги отвлича...
Не мразя аз, обичам!
И в мен кънти стихът:
- Живееш един път -
омразата, злината
инфаркт са за душата.

МРАЗИШ МЕ
Мразиш ме, казваш –мразиш,
дали те аз обичам?
Ти в мене всичко сгази,
направи ме безлична.
Пачавра ме направи
пред твоите лакеи,
аз първа те оставих -
живей като пигмеи!
Завирай се във кръчми -
и светкай си ракиите.
Не ще се аз измъчвам,
че черпиш гювендиите.
Без твоя бой ще мина,
без крясъци, скандали,
към теб съвсем изстинах -
да стоплиш ме... едва ли!
- Отивай си! - ти викам.
От тебе нямам нужда,
запомних те с ритника -
и с грижи все за чужди.

ОВЧИЦАТА ВАКЛА
Покорната овца сега не блее.
Покорната овчица се увълчи.
И осъзнала, че веднъж живее,
от пътя кривна, леко се отлъчи...
Пое натам, къде зове простора...
Където още свежа е тревата,
къде ще я доят със радост ХОРА,
към мрака с гръб и с поглед към зората.
Забегна тя далече от Овена,
че той везден я ръгаше в ребрата.
Проклета бе кошарата студена,
затуй заприпка волна в планината!
И даже хич окото й не мигна -
и даже хич се Вакла не изплаши,
Рогатият по път да я не стигне...
Той блееше в кръчма, с шилета адаши.

САМОТНАТА НАДЕЖДА

Няма кой да те ядоса.
Вкъщи си сама.
Ходиш гола, ходиш боса,
но нали си у дома.

Цял ден зяпаш телевизор,
мачкаш стария фотьойл,
но не търсиш още виза -
за „Небесния престол“!

Не дай Боже, да те хакне
зла болежка тук и там,
да не пишкаш, да не акаш
туй се случва, не за срам.

Тъй животът ти се ниже
при заслужена почивка,
но осигури си ближен
да ти носи хляб с усмивка!

С-еst моi
Моята душа е пролетна градина,
где цъфтят ухайни, майски цветове.
Тук за всички хора по цветенце има,
а нектарът им е в мойте стихове.
В очите ми грее утрото на мая.
...Срещам и изпращам весела деня,
а в сърце ми вечна пролет пей, играе
и кръвта ми буйна блика във стиха.
Мисълта ми, волна, непокорна птица,
литнала нагоре с вихрени криле,
полета и дивен, полет на орлица,
дръзка и свободна, няма кой да спре.
Литнала към тебе, ето, че не спира.
Искаш да я хванеш? Не гони я ти!
Тя при теб ще дойде, като звън от лира -
и далеч, далече пак ще отлети...
На теб ще остави от цветята росни -
що във мен ухаят капка аромат,
ти я не упреквай, че ти бе на гости,
а отдай вината на живота млад!

СОНЕТ
Какво съм аз? - една прашинка,
дошла на тоя свят за миг,
одушевена съм гадинка.
Ти, Боже, колко си велик!
И зная, в миг ще си отида
от тоя хубав божи свят,
и рай ли, пъкъл ли ще видя,
с туй не е моят взор зает.
Ала следите ми остават,
кръвта ми пак ще си тече,
потомци ще я съхраняват -
докато слънцето пече!

Енергиите ми решават
дали ще да ме споменават!

СЪДБА, ДОВОЛНА СЪМ
Съдба, доволна съм от тебе,
че ме дари с горчивини.
Съдба, доволна съм от тебе,
че тъй познах и светли дни!
- Главата горе! - ти зовеше,
кога пред мене бе падение,
и вярата във мен крепеше
за най-доброто настроение.
Съдба, доволна съм от тебе,
че запокити ме и в мрака,
че още жива ме погреба -
и възкреси във ден нечакан.
Дари ми воля от стомана.
Разсичах черните несгоди,
ти никога със отчаяние
ми мислите не съпроводи.
Не взе и мойто вдъхновение,
когато ме запрати в АДА,
възторжено стихотворение
със благослов на теб се пада!
Съдба, доволна съм от тебе,
че здрава съм и че живея.
Душата ми е плаващ лебед -
тъй чиста е... и в полет пее.