Вятъра точи нокти по залеза

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Ивелина Цветкова от Горна Оряховица

Ивелина Цветкова е родена във Велико Търново. Живее и работи в Горна Оряховица.
Завършила е Педагогика в ЮзУ „Неофит Рилски“ в Благоевград. Член е на ТЛГ „Асен Разцветников“, към НЧ „Напредък – 1869“ .
Автор е на стихосбирките „Обърнато небе“, „В прегръдките на сезоните“, „С чадърче от глухарче“, „По струните на моята любов“,„Къща за птици“, „Под тъжното око на Господ“, както и на приказките в рими за деца „Весела въртележка“ и „Училище в гората“.
Нейни стихотворения участват в сборници и антологии. Има награди от национални и международни литературни конкурси, както и грамоти за принос към читалища в страната.

ДЪРВОТО НА ВРЕМЕТО

Макар, че отдавна забравих на детството крехкия
корен,
аз още изплитам в деня си изпъстрен усмивката
детска.
Дървото на времето все се разлиства и все неуморен
е пулса на моите въздишки. Рисуват измислена
фреска.

Аз още от детството нося цвета на дъгата в съня си
и хвърлям от нея безстрашно по прашния път на
живота.
Дъга, с тебешир във ръката измислях в деня си,
незнаеща нищо за времето утрешно, летях със охота.

А мама с ръцете си в утро изплиташе плитки красиви.
И днес съм за нея момичето малко. В сърцето…
Дървото на времето спомени пази звънливи,
а в мене прозира онази усмивка на слънце – детето.

Разпука се залеза в синята вечер на топлото лято,
а мама с ръцете изплита любимите плитки в косите.
Не беше забравила, а мига се превърна във ято,
което разлиства дървото на времето в дните.

ЦВЯТ НА ОБИЧТА

Аз мога да танцувам в есента
и сякаш в пясък стъпките пулсират.
След шепота ти, жълтите листа
подобно птици над море прелитат.
Аз мога да сънувам твоя сън -
притихвам в него, сякаш в цвете,
а в утрото, звънтящ смехът ми вън,
гнездо измисля в лятно време.
Аз мога във прегръдката ти да мълча,
но моето сърце за теб говори,
от онзи миг, намерил обичта...
Виж, две звезди над нас все спорят.
Аз мога да съм тиха в моя стих,
подобно на светулка в редовете,
но онзи лъч, от който дълго пих
за тебе би прогонил снеговете!

ПЪТЕКИ

Дърветата приличат на пътеки
а моят ден - парче от пъзел.
Из цветното, въздишки меки
развързват на смеха ми възела.
Виж, сенки есенни, събират
от вчерашната тиха нежност.
Щурчето скришом композира
за лятото поредна песенност.
Превърнах си очите в слънчогледи.
Разлиства есен нова книга.
Вървя по своя път, а сякаш педя
делеше от началото на зима.
Когато в тишината, тъмна сянка
из стръмното на дните плъзне,
тогава твоята любов е шапка
и с нея никога не ще измръзна.

ЗА ПРИКАЗКИТЕ И ХОРАТА

Пантофката изгубих в полунощ
и не случайно тиквата се счупи.
От капките дъждовни, остър нож
разсече разстоянието срутено.
До мене ти мълчиш. Нощта е кадифе.
Отвътре - пеперуди все говорят.
Пантофката изгубена в пътеката ще спре,
осъмна ли в единствената пролет.
След стъпките, ще лепне сутринта
с малиновия вкус на любовта ни.
Пантофката остана в твоята ръка,
а приказката - шепне във гръдта ни.

ПО ВЯТЪРА

Ти чуваш ли вятъра, как в своята кожа
невидимо блъска в студената вечер
а после въздъхва, така както може
и въздухът есенно с него трепери?
Далече пулсирам с лице уморено,
но нашето лято из вените тича.
Обичай ме с вятъра в есенно време!
Аз в него съм цвете и твое момиче.
Дори и на зимата в бяла качулка
да скрия на мрака одърпана дреха -
аз знам, че по вятъра някой ме чува
и лятото в мен за нощта е утеха.
По устните шепна от твоята пролет
и сричам дъждовните капки гальовни.
Мигът е тъй приказен в днешния полет,
по-сладък от вчера, дори от бонбони.
Ти виждаш ли вятъра, как своите нокти
все точи по залеза с ревност гореща?
В косите ми рови със собствени ноти...
Аз просто наричам го светла надежда!
СЛЕД ЧЕТВЪРТАТА БУКВА

Мама говореше сладко в есенно време.
Топлеше ръцете ми кротко с дъха си от лято.
В печката изпичаше осолено тиквено семе
и ухаеше жълтото в стаята от ръката ?.
Пиех чай във дъждовните вечери с нея.
Не подслаждах вкуса, а беше толкова сладък.
По небцето ми лепнеха думите и се смеех.
Есента - все рисуваше с цветове. И я чаках.
Днес заеква дъждът и пресипнало скърца
на нощта онзи куфар, превърнал се в песен.
Моят ангел объркан, все поглежда ми пръстите,
как броят от дъждовния май до сегашната есен.
Колко тихо е в стаята, а във ъгъла - паяче
кротко връзва последния възел останал,
но мастило поскърцва. И днес ще заплаче,
след четвъртата буква на думата "мамо".

В ТЪЖНО ВРЕМЕ

Когато е тъжно времето - улиците тъжно мълчат,
дори небето - преди да заплаче - странно сивее.
Някой, някъде търси смеха във смълчания град,
а беднякът - обръща със пръсти гърба на монетите.
Когато заплачат очите ти тихо и си толкова сам,
че не чуваш дори на сърцето си пулса потребен -
тогава и тъжното време мълчи в изморения стан,
а студената болка порязва поредната вена.
Когато отидат си птиците и цветя уморени заспят
под последния лъч, а реките след мокро набъбнат,
само топла ръка ще изтрие полето на тъжния свят,
а усмивката твоя - с любовта си внезапно ще върне.

НЕ СЪВСЕМ

В този град, всеки ъгъл гнездо е за някого светло
и досущ като слънце са златни привечер алеите,
а нощта е дотолкова тиха в леглото си леко,
че дъхът ми разлепва от нея с въздишки куплети.
Няма как да се случи да млъкне денят ми внезапно.
Или не съвсем... Той е птица с крилете на вятъра.
Може днес да си тръгна оттук. Няма как да отгатна,
но ще вейне след мене смехът край поточе - за някого.
Тръгвай с мен, за да плиснем акорди от славея -
непридвидил посоките, зъзне в крехките клони!
Може с глас да пресипне и да млъкне на нощите в края,
но сърцето ще бие отново и звезди ще отрони.
Нито рай ни е нужен, даже път обещан във глаголите,
нито ангел небесен, пред плода непознат и отровен.
Тази истинска есен няма как да отложим в сезоните.
Или не съвсем... Тръгвай с мен, да предвкусваме спомена!
НА ТЪМНО

Не сънувам прозорци от восък и мед.
Не сънувам и вятърни мелници прашни.
Този свят е молитвата в кошер от плет
и прозорците в него все са надраскани.
И е сънено някак, и мокро, и стръмно.
Не случайно дъждът е измислен да свети.
Този свят е сънуван далече, на тъмно,
в цветовете гальовни на някакво цвете.
А небето напълни с блян всички морета
и сънува брега си така - сред звездите.
Може би днес релефът на тази планета
ще се срути внезапно, без даже да пита.
Някой тихо шушука в тревата - там долу.
Виж щурчето - смалено до точица черна,
лятна песен изгуби и в тъмното рови.
По инстинкт аз във себе си в миг ще погледна.
Може би днес със пръсти ще свирна по гребена,
с който сресвам по заран косите си светли
или в такт ще допишем с теб песничка медена.
След това ще съм тиха. Тиха в ръцете ти...
ПО-ЛЕСНО ВДИШВАМ ВЕЧЕРТА

По улиците на притихналия град
отекват стъпките ми вечер тихо.
По устните полепва аромат,
танцуващ в жълто. От липите...
По-лесно вдишвам вечерта -
една прегръдка от деня вълшебен -
когато от очите ми звезда
блести и литва към вселена,
където сякаш две ръце
мечтаят да намерят пристан...
Ще вдишвам с лекотата на перце
от твоето красиво „Искам те!“

СЧУПЕНО ЩАСТИЕ

Прекосила последната уличка в тихия град
руменее лицето ми в кротка милувка на лято.
Някой камъче хвърли нагоре в небесния хлад.
Някой търсеше себе си кротко из своето някога.
Из тревата въздъхнаха всички глухарчета в хор
след последното ехо на счупено щастие.
Под зеления плет на гората, под стария бор
се поклащаше вятър, на шишарките в чашките.
По пътечката тънка с останали в мокро следи
пеперуди в редица летяха в познатата песен.
Този град е красив, тих сред диви треви...
Само хората в себе си носят тъгата на есен.
Някой камъче хвърли нагоре в небесния хлад
и пътеката своя за вкъщи в зелено намери.
Аз в последната уличка скрих се на тихия град
и поех след светулките, взели свойте фенери.

АКВАРЕЛ

Страх ме е да ходя с обувки по тревата при изгреви.
Тогава мравките се събуждат и ръкопляска в зелено тревата.
Пътят им – линийка тънка по разкопчаната земна риза,
а слънцето златно е палав художник върху леглата им.
Боса ще ходя след въздишката полетяла из въздуха.
Тогава летя и аз сред нюанси на синьото време.
Ще подам ръката си тънка, цветните линии погълнала,
към дъгата. След това изтъняла от тежести ще задремя.

ПОД ШАПКА

Страхът е кутийка хартиена в непознатото време,
подобно на корабче, преди да отплава нататък.
Всяка нощ е раздяла с деня, пътуващ без стреме.
Всяка стъпка припомня, че животът е кратък.
Моретата не сънуват гласовете от вчерашно случване.
Все целуват пясъците, променени от тебе и мене.
И страха не сънуват от безкрайното нощно лутане
на птица, кацнала върху песъчинка преди да задреме.
Този свят изтъня от любови и истинско щастие.
Лежа полугола към небето разпиляло се в синьо.
Пуснах хартиено корабче по вълните и ще заплаче
онзи стих под шапката на главата ми. След мастило.

ЗА ЖАБИТЕ, ПРИНЦЕСИТЕ И ХОРАТА

Еднакви сме
и толкова различни по света
в една земя,
в една картина и сезони,
едни принцеси,
други жаби сред блата,
но времето еднакво часовете гони.
Еднакви сме и толкова различни в любовта.
Принцесите, обаче се усмихват първи,
щом жабите живеят нейде в самота
и влюбена целувка чакат да ги върне.
Еднакви сме…
Различни…
Хора и мечти.
Редуваме цвета си в прашното.
За миг…
Понякога сме силни,
а понякога боли…
Светът е мрачен,
а домът е тих.
Светът сивее…
в слънце!
Ще го убода
по пръстите с вретено
от безброй бодли.
След сто години сън
и след целувка на дъжда
ще се събудят Хора в ново време –
по-добри!

ПЕСЕН ЗА УТРЕ

Нагарча всяка песен недопята
в етюда на смрачения ми ден,
и есен, във сърцето на нивята,
чертае път с воал тъмнозелен.

Монети в шапка - те не са утеха,
макар да мами краткият им звън.
Виж: залезът, наметнал нова дреха,
подклажда огън за нощта отвън.

Дете с цигулка плисва песен птича
а на перваза цвят ще израсте.
И утрото, знам, песента ще срича
възторжено - с душата на дете.
ПОСЛЕДНИЯТ ГРОЗД

Красивият изгрев разпръсна коси
и огнени нишки разхвърля в небето.
Край хълма, човекът напусто виси.
Отскоро е пусто, а всичко е взето.

Останала къща в селцето мълчи
сред песни на птици, душите си вплели.
Край тях тишината в дъбравата спи
загубила себе си в горски постели.

По стъпки от някога тихо вървя…
А въздухът сякаш е спрял да мечтае.
Пътечка прозира сред храсти едва,
но слънце навярно по нея играе.

На дървена пейка поседнах, встрани
от портата стара на тихата къща,
и вятърът влюбено някак склони
лозниците, с топли ръце, да прегръща.

От някъде в ниското стрелна се кос,
над моите стъпки, зараснали вече.
Доволен, откъсна узрелия грозд
и в чистата вис тънка сянка изсече.

Отлитна далече, останах сама,
а исках назад песента да ме връща.
В очите ми тихо проблесна сълза,
с последния грозд и последната къща.