Жестока като дъжда

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Джулия Ковачева от Перник

На 21 години съм и следвам висше образование в град София, което е свързано с икономика.
Писането на стиховете ми, е мое любимо хоби.
Никога не съм се занимавала с това професионално, но силно се надявам тези стихотворения, които съм подбрала да Ви харесат.

Бленувана любов

Ще бъда далечна, падаща звезда.
Ще бъда недостижима като луната-
в чудните, нощни небеса...
Ще бъда гореща и мечтана
като слънцето в юнските, летни дни...
Ще бъда твърда и жестока като дъжда,
когато през април започва да вали.
Ще бъда като розата красива,
но бодлива със своите бодли...
Ще заспивам дълбоко през зимата,
както белите мечки заспиват в студените дни.
А когато се събудя, ще се смея от сърце,
както смее се малко, растящо, щастливо дете.
Ще тичам волно по пътя наречен живот,
като вятъра ще бъда бърза, за да достигна до теб-
...моя желана, бленувана ЛЮБОВ !

Вечен сън

Чаша вино, спомени, тъга...
Очите навлажнени... сълзи ще да са това...
Красиво момиче, дълга, права, кестенявата коса...
Ала само аромат останал, без капчица надежда във нощта...
Притъмнена, заглушена, мъртва светлина...
Още повече очите дразни, навява скръб и безнадежност тя...
Ридания, сълзи, хълцане дори...
Какво да прави с живота си, как да продължи... ?
Отчаяние, болка, страх, притиснати в това сърце...
Уж младо то е, но понякога изпитва желание да се предаде...
Мечти, терзания, желания безброй...
Искания толкоз прости, но с цената на какво ?
Загубена, уплашена, незнаеща посоката на пътя днес...
Броди като скитница отчаяна, да намери себе си нощес...
Дано късметът някога и подари...
Мъничко любов наивна, за да може истински да се роди...
...И след това спокойна да заспи....

Вечни времена

Казах ли ти днес, че те обичам?
Или пропуснах тези думи аз да изрека?
Тайничко, всеки ден в любов безкрайна ти се вричам.
Ти си моята съкровена, сбъдната мечта.

За теб сега живея и копнея.
За свят необятен, пълен с чудеса.
Които с теб двамата да изживеем.
Да бъдем щастливи за вечни времена.

Бъди до мен и вечно ме обичай.
Накарай ме щастлива по пътя да вървя.
Момичето твое ме наричай.
Така ще мога спокойна да заспя!

Времето ни е късмет

Не искам да страдам, не искам пак да ме боли.
Но зная, че когато обичам- сълзите ми са сигурни.
Зная, какво давам от мен за любовта...
...зная, че и грешно е да се страхувам от това.

Толкова терзания изпитвам във нощта.
Сънувам какво ще се случи в деня ми след това.
Събудя ли се, разбирам, каква е реалността.
Обичам го! Живота си искам с него да споделя.

Не смея обаче да говоря, какво изпитвам аз.
Зная, че истински го обърквам- затова си мълча.
Кажете, не е ли обич това- да го предпазвам от чувствата си-
а в мен да бушуват като освирепял вятър през есента?

Въпреки всичко, продължавам напред.
Боря се със себе си от първия момент...
Зная, че време ни трябва, за да се стопи този лед.
Затова цялото му го подарявам- нека ни е на късмет!

Да дариш живот

Да дариш живот- няма нещо толкоз свято,
което животът като подарък да ти поднесе.
Да бъдеш майка- отговорност е голяма,
да дадеш от теб частица и тя в друг да зарасте...

Тогава ти превръщаш се във сила,
която непрестанно трябва над рожбата си да кръжи...
...така, както през нощта, лястовица бяла-
пази малките си- от свирепите орли.

Преставаш вече, за себе си да мислиш,
сега за друг ще се раздаваш, ще се тревожиш и за него ще градиш...
Защото, когато с усмивка те дарява-
разбираш, че това е смисълът на твоите следващи дни !

Да дариш живот- няма нещо толкоз свято,
което животът като подарък да ти поднесе.
Да усещаш сърцето ти как бие, но не в гърдите твои,
а във тези на твоето дете...!

Да се завърна

Отново уморена, тук се завръщам,
където всичко наоколо стои си също...
Улицата със павета, бялата къща...
Черешата е цъфнала-цяла ме прегръща...

Годините отминали, спомени останали,
големи хора вече сме, с проблеми натоварени...
И ето, баба ме посреща с усмивка на вратата...
Косата побеляла е и съвсем малко остаряла е...

Когато приближавам, тя ме прегръща...
С мили думи- кани ме да влезем вкъщи...
Тогава прага отново пристъпвам...
...спомените засилват се, носталгията ме обгръща.

Всичко тъй спокойно е, както било е и преди...
...останал е и ароматът, напомнящ детските бели.
Заради които, наказани стояхме...
...след това добри деца, отново вече бяхме.

Сега тук се връщам кротка и смирена...
...потънала в наслада от спомените ми на село.
Никога няма да забравя, детството си тук...
...безгрижието и любовта, вечно в мен- ще живеят и горят!

Животът ми на лист хартия

Живота си мога да споделя,
само на един бял лист хартия.
Всичко тук мога да изкажа-
приятел верен ми е- черното мастило!

Само с думите, които трогват
мен и моята душа...
Само с изреченията дълги-
продължавам да пиша и творя!

Да седна и да заговоря,
как чувствам се отвътре аз...
Какво преживявам в моменти,
когато оставам напълно сама...

Не мога да говоря,
далечни са ми устните слова.
Дай ми само лист хартия...
Ще запиша и няма никога да замълча!

Загубената ми мечта

Загубих се отдавна аз... Там, на онази пътека...
... в късния следобеден час....
Когато като зашеметена остави ме ти...
...След целувката дълга...Онази от моите мечти...

От тогава различна съм аз...
Променена- изпълнена с желание и страст...
Научи ме на първичност, непокорство, свобода...
...Показа ми какво е да бъда истинска, желана жена!

Сега се лутам без посока, останала с надежда една...
...Че пътека отново ще има, ще вървя по нея с гордо вдигната глава!
Дано да се прокрадне някъде малко светлина,
за да мога по-лесно да намеря дирята, на моята изгубена мечта!

Защо боли? Защо така ?

Защо така обичам всеотдайно?
Всичко, всеки, и не за кратко, ами трайно ?
Защо, когато дори боли от обичта?
Спомените в мен оставят радост, без капчица тъга ?

Защо наивността така ме подлудява?
Защо не мога дръзко, рязко да слагам края ?
Защо, когато очите ми се пълнят със сълзи...
не е от жестоката обида, просто за любовта отново ме боли ?

Защо, когато легна си не мога да заспя ?
Защо виновна без вина, чувствам се сега ?
Защо ме мъчи толкова това?...
Че неоценана съм останала, без надежда и искра...?

Посвещавам го на един прекрасен и неповторим човек ! Жена, която заслужава любовта ! Пожелавам ти, го мила моя, Е.А.! Благодаря на живота, че ме срещна с теб !

Зелените очи

В очите ми красиво-зелени
ще се влюбиш точно ти.
Неусетно на дъното ще потънеш-
както други потъвали са преди.

Ти време няма да имаш
спасителна жилетка да си облечеш.
Нито пояс с теб на дъното ще вземеш,
когато давиш се от мъката си днес.

Трудно на повърхността ще изплуваш.
Ще гребеш със всички сили ти.
Отново на дъното ще паднеш,
когато мислиш, че вече излязъл си....

Съжалявам, че имам лъжливи очи.
Те просто такива са- измамни дори.
Всеки харесва цвета им зелен.
Докато не усетят, че страдат от болка по мен!

Как по дяволите?!

Търсих те през изминалото време.
Търсих те, за да имам теб- любов.
Извървях безброй пътеки до достигане на тебе.
Извървях ги с болка на сърцето, но не ми тежат.

Сега, когато имам те до мене.
Сега, когато стана част от моя живот.
Съдбата поднася изпитания в ръцете ми.
Изправя ме пред чувствата ми- а те не спират да горят.

Грешна съм пред много други хора.
Наранявах ги безумно и страдаха по мен.
Знаех, че един ден, аз ще съм на тяхно място
и страданията ще се превърнат в част от мен.

Как по дяволите обръщат се нещата.
Как всичко връща се в един момент.
Бях обичана, желана и мечтана...
...a сега се чудя- влюбен ли е в мен ?

За урок това ще ми послужи...
...колко имам да се уча още аз.
Как животът те променя бързо.
Как сбъдва мечтите ти, но наказвате чрез тях !?

Колко си болезнена

Колко си болезнена любов,
колко мъки причиняваш в този живот.
Колко белези оставяш в нечии души,
а те изгубват се и всичко започва да горчи...

...за следващата, която всичко ще си даде,
за да бъде с онова глупаво момче...
...което си накарала, любов , за теб да плаче,
а днес сърцето му е като останало сираче...

И не може отново да повярва и съзре,
че истинската обич съществува и го зове...
...защото си го наранила много, любов...
...а така раняваш ме и мен отново в този живот....

Към теб

Ходя изгубена в мрака, крачейки смело
все едно, че пред мен има лъч светлина...
...който ме води към тебе, право към теб-
моя сбъдната, доловима от сърцето мечта.

С ръце широко- протегнати ходя,
взирайки се за твоето лице през нощта...
...ала само луната осветява пътят ми,
по който смело не спирам към теб да вървя.

Не се оглеждам за вълци, за мечки,
не ме е страх от нищо, любов!
Единствено до теб да достигна аз искам,
ти си моето спасение в този жесток живот!

Може би

Може би е грешно и неправилно.
Може би е грозно, даже долно.
Може би жестоко съм постъпила.
Може би отвътре съм отровна.

Може би не се замислям.
Може би съм и безотговорна.
Може би страхът ми липсва.
Може би съм твърде непокорна.

Може би не ми и пука.
Може би съм грешница създадена.
Може би сърце просто аз да нямам.
Може би и без душа скоро ще остана.

Може би ще се окажа права.
Може би такава съм, не зная.
Може би, може би, може би...
Може би до последно, няма да узная!

Не се научих

Не се научих с нещастието да се примирявам.
Не се научих и без любов, сама да оцелявам.
Не се научих всички подлеци да мразя.
Не се научих, че живота си, сама, трябва да го пазя.

Не се научих да бъда безмилостна и страшна.
Не се научих, когато ме раняват- да съм опасна.
Не се научих да бъда внимателна и предпазлива.
Не се научих, че със злоба- мога даже да убия.

Не се научих, че не всички хора са мили и добри.
Не се научих, че от предателството много ме боли.
Не се научих лицемерието да разпознавам.
Не се научих и как с лъжи да побеждавам.

Научих се само, сърцето ми да бъде пълно със любов.
Научих се и как да се усмихвам на трудния живот.
Научих се в очите ми да се чете силно обичта.
Научих , че не всичко е голяма болка и купчина тъга!