Прозрачни капки

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Стефка Андреева от София

Аз съм поетеса, родена на 17 юни 1952 г. в Софийското село Горни Пасарел, сега язовир Искър. От 1955г. живея в г. София. Завършила съм българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, след което работя като сътрудник на вестници и списания. Била съм учителка по български език и литература, коректор, редактор. Издала съм три стихосбирки – „Капки смола”(2002г.), „Орис”(2004г.) и „Неизречените думи”(2014г.).Член съм на Съюза на свободните писатели в България от 2006 год.

СЛЕД ПОЛУНОЩ

Часовникът удари дванайсет.
Тишината се напука
като лед от камък запратен.
И пак стана тихо.
Голите клони тежаха от истини.
Улични лампи
хвърлиха сенките им в краката ми.
Синьо-лилава,
нощта бавно се стичаше в чашата на Земята.
И въздухът натежа от предчувствия.
Бяхме уязвими и крехки
като прозрачни капки,
в които се отразяваха клони и сенки.
A звездите се приближаваха,
навлезли във взаимното ни притегляне.

БЯГСТВO

От столичния шум и каменните здания
избягах
в градче с приветливи стрехи за птици
и щъркел над комина.
Там звездни вечери
се спускат над дворовете
и свирят косове
в черницата напролет.
Сред цъфнали градини
и поле безкрайно, гдето
алени коне пасат.
До хоризонта –
младо жито и зелена ръж.
Очите там се реят,
простора сетили нашир и длъж.

Как всичко отшумява
като стогласно ехо в доловете.
И стъпките ни откънтяват,
и гласовете.
Стаяваме се в себе си.
Не само погледът помръква.
Ръцете уморени
замират бавно в скута.
На залеза в покоя
притихват укротени дните.
И нещо скъпо
във вечерите дълги
към нас пристъпва.
Все още рано е
от този свят да си отидем,
все нещо трябва да довършим.
А късно, много късно –
по нов път да поемем.
Обгърнати от мъдра есен,
със стихнали копнежи,
една свещица малка палим
за бъдещите поколения.

Един непоетичен делник
в мен се взира.
Делник – облачен, угрижен,
между есента и зимата,
между чаканото и несрещнато.
От екрана на телевизора –
катастрофи, тероризъм...
и една импресия есенна,
спомени,
които ни разделят.

ВИШНЯ

С белия цвят на надеждата
напролет вишнята се облича –
светлооко момиче в премяна сватбена
на своя избраник се врича.

Тръпне земята пробудена
в безоблачен унес.
Шепнат дърветата влюбено,
в цвят обсипани.

Пролетно тайнство и сътворение
в клони зелени.
Радостна тръпка и обновление
в души окрилени.

Празничен светът ме поглежда –
в слънце окъпан, млад, непривичен.
Вишнята бяла клони навежда,
на всеотдайност и обич ме учи.

ПЛАЧЪТ НА НОЩТА

Настъпва утро,
слънцето изгрява,
пречистеният нощен плач
– росата –
нагоре тръгва бавно –
в небесата.
И в мен е утрин.
В мен слънцето изгрява.
Росата в мен се изпарява.
Роса да бъда искам,
с невидими кристалчета
и капчици неизброими,
във въздуха политнали,
защото – знам –
във всичко съм.

ЛИСТОПАД

Ронят се, ронят листата.
Довява тъга вятърът.
Корените дишат с упоение –
жилава изповед
от дълголетие и смирение.
Отронва се и последният лист –
детски бял спомен
от знойно лято
като въгленче
мигом парва душата.
И полита надолу,
към корените в земята.
След време
всичко пак ще се повтори –
магията на есента и листопада.

МАГИЯТА НА МУЗИКАТА

Лъкът се плъзва по тънките струни
към стаения вик на сърцето ми,
по разклонения път на мислите.
Леки, изящни, звуците ту шепнат, ту се издигат
високо, високо – до висини невъзможни,
тихо навлизат в дълбини премълчани,
като река се разливат – свободно, широко.
Тъмната зала е стихнала
в магията на цигулката.
Естествен и неестествен светът става –
по-красив, по-истински, по-искрен.

УЛИЧНИЯТ МУЗИКАНТ

Един уличен музикант
пее и танцува
под звуците на китара в подлеза.
Забързани минувачи
в крачка пускат монета
в празната шапка
и отминават нататък.
Само момичето-манекен
в отсрещната витрина
го гледа замислено.
И тази вечер той пее за нея.
Вдъхновено и нежно
ронят се звуците в топлата вечер.
На света са само двамата.
Безмълвното момиче слуша
и трепет изпълва сърцето му.
Ето и последната песен –
най-нежната, най-тъжната.
До утре – музикантът прошепва.
След нисък поклон
си тръгва самотен,
с китара през рамо,
в беззвездната вечер.

Пребродих кривите пътища
от заблуди и грешки,
вървях по стръмните –
на надеждата,
по гладките –
на навика и отчаянието.
Острите камъни на съмнението
израниха нозете ми.
И се върнах в началото.
Там още ме чакаше
вярата в новия ден.