Искам още

Клуб „Вдъхновение" представя творчеството на Красимира Казанджиева от София

„В началото бе словото"... въплътено в следващия „шедьовър", написан от мен на 8-годишна възраст:

Мощен трактор нивите пори,
всеки за мир се бори.
Всеки родината пази,
враг да не я гази!

А доста по-рано, след детско представление, категоричното изявление: „Ще стана такава". Трудно са ме извели от салона, плачейки и с думите: „Искам още". Сигурна съм, че много силно съм искала „още" и мечтата ми се сбъдна! Обиколих театралните сцени в градовете Ямбол, Благоевград, Русе и Пловдив. А с Естрадата на „Армията" играх в различни държави на съответния език. Носих „пагона" 10 години, след което се влях в редиците на смешните артисти в Сатиричния театър.
През годините писах тайно стихове - не вярвах, че са стойностни, и не ги показвах. И в настоящия момент продължавам да мисля, че само се опитвам да пиша.
Получих признание за поетичен дар в „Нощен хоризонт" по националното радио, където колежката Цветана Манева беше жури за конкурса „Любовна поезия". Получих първа награда, ама само аз разбрах, защото, като прочетох написаното от мен, ме досрамя и се представих с името Анелия. Съпругът ми Стефан Германов, който всъщност ме накара да участвам, попита: „А сега да те видя как ще си получиш наградата, като излъга". Разбира се, на другия ден се обадих на Цеца, за да се извиня. Тя много умувала на кого е този познат глас, но не успяла да ме разкрие. И така продължих да пиша с удовлетворение и удоволствие.
Иначе аз съм гласът на Стефани, Джаки, Стефи, Кейти и много други героини в сериала „Дързост и красота" вече 13 години. Познават ме по гласа на различни обществени места. Благодарна съм на всички непознати, които ме даряват с толкова топли думи !
Аз съм баба Бонка в българския сериал „Забранена любов", автор на хайку поезия и стихосбирката „Червени кокичета".
Една циганка ме спря на улицата и ми каза, че съм щастлива жена! Как мислите?

БУКЕТЧЕ КОКИЧЕТА

- Защо така ме гледаш, татко?
„Да ме запомниш, моето дете !"
Срещата ни беше кратка,
и после осъзнах къде.

В затвора, стиснало кокичета,
дете на четири години!
Зад решетките като добичета,
татковците викаха: „Помни ни !"

Нищо няма да забравя,
никога не ще простя!
Кокичетата ще оставя
да се белеят сред пръстта.

ГОБЛЕНЪТ НА МАМА

Гледам гоблена ти, мамо,
като свята икона изписана.
И с цвета на прозрачната гама
тайна откривам неписана.

Тук е сърцето ти цяло,
скрито в светлите гънки,
нежно розово, синьо и бяло
тръпнат в клонките тънки!

Много ли мъка забоде
в мекия плат избродиран?
Много ли тежки несгоди
скитат в квадрата рамкиран?

Или радост, любов и повеля
плуват във вазата бяла?
Или там се мечтата пресели
да позира, завинаги спряла?

КЪМ СИНА

Сине, с когото ще се гордея,
когото чакам,
когото искам.

Ако те чуя да лъжеш,
прелестно като дете,
ще ти изтръгна езика
с най-нежните ръце на майка!

Ако те видя блед, уплашен
в редиците войнишки,
пред всичките ще те ударя
с най-нежните ръце на майка!

Ако видя сълзи в очите на момиче,
заради теб проблеснали,
ще те отпратя от очите си
с най-нежните ръце на майка!

Ако те видя равнодушен
пред мъката на хората,
ще те презра завинаги
с най-нежното сърце на майка,
сине, с когото ще се гордея!

СВАТБА

Брачно тайнство не ни постигна,
под венчило минахме сами.
Нашата любов не стигна
пред олтар да ни съедини.

Нямахме халки, нито корони,
кой кого настъпи - не разбрах,
благослов свещеник не пророни
булото си нивга не избрах!
Как се срещнахме, не помня,
сигурно съм те избрала аз!
Вечно двамата - като в икона,
Само... Господ е над нас!

СЕДЕМТЕ ЧЕРНИ КОТКИ

В оскъдния, закътан двор
на мойто тъжно детство
котараци във любовен сбор
ухажват със разпасано кокетство.

Толкова пролети вече,
толкова топли и нежни,
а времето любовно не изтече
на техните страсти безбрежни.

Непозната графика чертаят
черните опашки по стената,
додето безкрай се замаят
и с вопъл приключи играта.

БУКЕТ ОТ ПРОШКИ

Настъпи час на мъничка беда,
грехът витае покрай нас.
Откъсни ми стръкче свобода,
любов ще си откъсна аз.

Погледни назад и забрави.
Забрави за миналите дни!
Букет от прошки направи,
пред себе си на колене падни...

Ще усетиш безпаметна лудост,
ще те носят криле на магия...
Пак е същото - същата лудост.
Нашата лудост - помни я !

РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Виж дивачката круша
по прозореца чука -
любовта ни подслуша
разцъфтяла от скука!

Подгънала клоните
тайно наднича,
обърка сезоните
и на зима прилича!

Будилникът я стресна,
очи от свян затвори.
Слънчев лъч проблесна,
сънят не се повтори.

БОЖЕ, ПРОСТИ

В черквата селска на двора
малката с цвете в косите
грях любовен нощем стори
с мъжкото тяло покрита.

Огнени и грешни ласки
стоплиха тогаз тревата.
Гърбави бездомни маски
заиграха по луната.

Тази нощ камбана не заби.
Бог очите си затвори.
Светулка мрака им разби,
сърцето тихо проговори.

Стон на мъка и любов,
прошка молеха устата.
Утрото потули този зов.
Куче лавна край реката.

Малката с цвете в косите
грешница отиде в гроба.
Страстта затвори й очите,
наказа я с празна утроба.

ПЪТ

И все пътувам...
Сутрин рано заминавам,
връщам се, когато искам да остана.
Потеглям с песен, с мъка,
със товар от малки грижи.
И все пътувам...
Дълги пътища избирам!
Разделях се с приятели добри,
с любими градове прощавах се,
с потайни срещи и желания,
и с теб, любов, проклетнице!
Разделях се с вината, с болката.
Всичките на пътя ме изпратиха,
с всичките завинаги се разделих.
И все пътувам ...
Със себе си понявга се разделям
и на късове назъбени живея!
И само с пътя неразделни сме!
И все пътувам!

ДОКОСНА МЕ МЕЛНИК

Посрещни ме скална мелнишка магия,
през портите стари да мина засмяна,
реката разплискай очите си да умия,
наслади ме с грозде в слънчева премяна.

Манастирска хладна тишина ми подари,
с нея избите да ме погълнат цяла,
любовта си да раздавам до зори,
да дочакам утро в трепет онемяла.

Подари ми сълзи горчиви от вино,
дето душата ги е просмукала!
С тебе утре в бъдещето ще замина,
кърма червена, мелнишка засукала!

КАЗАНЛЪШКА МАДОНА

На Тодорка Бакърджиева -Дългата
коса, сподвижница на Левски и Ботев,
таен куриер, актриса

Ти ли в робския декор на дните
тайно си пренасяла писмата,
от ръцете мъжки бързо скрити
в топлината мека на косата?

Ти ли в прашния декор картонен
сгряваше на хората сърцата
и по калдъръма монотонен
до петите дълга, вееше косата?

Ти ли в смелостта безумна
Дунава безкраен прекоси
и от твоя подвиг огън лумна,
с ореола на Мадона тебе украси?

Ти ли зад завесата изчезна
все невидима по пътя труден,
а на историческата сцена
вечно светиш като факел чуден?

От сърце сега на теб се моля,
призовавам те в деня ни днешен -
изиграй последната си роля,
Нестинарка изиграй в света ни грешен!

ХАВАНА

Не мога да се излекувам от Хавана -

от разгърдения бяг на вятъра,

който сбира край брега рибарите.

От пясъка на Варадеро,

тръпнещ от хорото българско

в празника на захарната тръстика.

От ръчицата на черното дете,

окачило ми огърлица от миди.

От възторженото „Viva" -

под таван от палми и небе,

в деня на Новата година!

Не мога да се излекувам,

температурата ми е висока - южна!

Бълнувам те, Хавана!

Дълбоко в мене „вечна болест" е пристанала !

Не мога да се излекувам...

И не искам!

Пролетни води
заляха любовта ни.
Удавиха я.
Под камък злото
търси моето пространство.
Удари в камък.

Запяха птици,
омагьосани певци.
Полюшват клона.
Набрах светулки.
И цветята на нощта
родиха утро.

В бяло листопад
бял гердан ми наниза,
Аз го разпилях.
Земята в траур
ще направи стриптийз.
Молитва за мир.

Метрото погълна
в търбуха си града.
Разстояния.
Дрога за утре:
този мъж и този стих.
И отсъствие.

Слънцето почерня
от сенките на птиците.
Наднича есен.
Билет за двама.
Посока неизвестна.
„One way ticket, моля."