Очи в очи...

Клуб $Вдъхновение$ представя творчеството на Христина Борисова

Христина Борисова е родена в Севлиево. Завършила е Полувисшия институт за предучилищна педагогика в Русе - музикален профил. По-късно завършва Техническия университет в Габрово - машинен инженер. Професия - технически секретар. Работила е като конструктор, редактор на местен вестник, специалист в търговски отдел. Стихове пише от ученическите си години. Автор е на стихосбирките „Очи за лято" (2010), „Всеки следващ дъжд" (2010), „Любов, не ти прощавам" (2011), „Оставам"(2011), „Сезони - хайку,хайга,суми-е" (2012 г.). Носител е на национални литературни награди - първа награда от националния литературен конкурс на Славянско дружество в България (2013 ), първа награда на конкурса „Искри над Бяла" (2009); втора награда от националния литературен конкурс „Нова Загора 2009", втора награда „Вишнев цвят 2009" в Казанлък, трета награда от конкурса „Поезия и песен на Балкана" - Дряново (2009), специалната награда „100 години от рождението на Вапцаров" - Благоевград (2009), трета награда от националния конкурс „Биньо Иванов", гр. Кюстендил (2011), Специалната награда от националния литературен конкурс "Кураж" - София (2011) за поетичната книга "Оставам" , второ място от националния конкурс за 90-годишнината на ч-ще „Св.св. Кирил и Методий-1922" - София (2012). Има публикации в местния печат , „100 вести" - Габрово, литературни алманаси „Бразди", сборници от конкурса „Лирически кръстопът на музите". Член е на литературния кабинет „Пеньо Пенев" към читалище „Развитие" в Севлиево .

БАЩИНИ ВИШНИ

Докато се надяват да узреят
на стръмното, високо на баира,
те, вишните, не спират да се смеят
и сладък цвят от слънцето събират...
Доскоро бяха в зрялото си лято
и клоните им тежки шумоляха.
Пристигаха берачи - тежко ято
и тъмните зърна от тях деляха.
Но той замина... Тръгна си внезапно.
Добрите му ръце - прибра ги зимата.
Изпуснати пътеките се скриха,
тревясаха... а бурените зинаха.
Останаха приведените вишни.
И вече - до сълза - нагарча сокът.
Очи в очи... и свива ме вината,
по-остра от одраскване на нокът.
Вината - пак, че времето ми куца
с безсилието него да заместя.
Онази радост вече е на буца
и няма начин как да я отместя.
Една след друга. Падат по земята.
Да бе градушка - в мен да се изсипе.
Но те са кротки, знаят да ме чакат.
До тях -
и той...
И гали ми косите.

ЧЕРВЕНО

Тече на вади гъста жега.
Липите прецъфтяват. И са тежки.
Самият дявол е заплетен
в разпятие по клоните горещо.
Червено. Слънцето подскача
с пети по дъното небесно,
щом пари - тънък е бръснача
над жито и букет от песни.
Една червена чучулига
стопява сянката на бора.
Гърбът го стяга. Керемида
начупи пладнето на двора.
Към край липОв, горещ и жаден
небето се зарони на тичинки.
Набъбва въздухът. Ухае
на юни и усмихнати трапчинки.

ДО КАПКА

Пресъхнаха без вино бъчвите.
Избяга презглава и гроздоберът.
Цветът на вино сигурно е същият,
но помня го. С вкуса от вчера.
По тъмно прекипяваше. И в него
звукът на зряло грозде се разпукна.
А аз отворих мрака на килията,
на който неочаквано почука.
Избяга ли? Едва ли ще посмееш
след котвата, с която те притеглих
към дъното заливано от обич
да слезеш с мен в безцветния ми делник.
И ти остана - врича се и слиза
надолу по въжета от коприна.
Поиска ми подслон - притихнал завет
след бродене в бодли и сред коприва.
Намери ме. На устните положи
венец от изтънялата си нежност.
А аз, по тъмно, тъмно вино сложих,
искрящо до пенлива неизбежност.
Сега плета, а нощем я доплитам
пътеката, с която те догонвам.
Дори и тук, усещам че се скита
духът ти по природа неуморен.
Избяга ли? Не си, защото имам
въжетата... но виното изтече.
Съня ти сит пресявам. И ми стига -
до капка сетна ти ми се обрече.

МОЙ СВЯТ

Да си подредя мислите, дома, гардероба,
с хладна вода да полея цветята
на терасата, в късна доба.
Праха наслоен да избърша, тъй както се трие умора.
Ако всичко това свърша - минавам към точка втора.
Там чака друга стряха - тайнствена, втора къща,
в която сама оставам и най-често среднощ се връщам.
Въздухът там - друг е. И винаги ми е чисто.
Таванът стига небето и винаги някак е близко.
Там тишината е мека и ласкаво ми говори,
пише моите стихове и никога с мене не спори.
Себе си там намирам, възкръсвам в нова кожа.
Мой свят.
Докато го има,
няма причина да се тревожа.

В ДУШАТА МУ - ДИВА КОПРИВА

Този тип /от мъжете, самотни до смърт/
вечер сам е. И сам си говори.
Няма работа. Връща се. Толкова пъти
няма даже с кого да поспори.

По обяд му се мръква след купата боб
и си ляга в леглото голямо.
Спи безкрайно, до тъмен потоп.
Не заспи ли - денят му е яма.

Има майка, диван и цветя на перваза,
но в душата му - дива коприва.
Някой вчера отново му каза:
„Не намери ли някоя да ти отива?"

Сутрин сам си изпива кафето.
На терасата. В барче не ходи.
Саможив и разведен. Опитал сефтето.
След несгодите - нови несгоди.

Без жена. Без деца. Има малко пари.
Със приятели - всички семейни.
Празен куфар - изтъркан, с издути страни.
Празна форма, в която да зейне.

НА ДЪНОТО СТОЯ

Не се заглеждай дълго във очите ми -
опасно е. Дълбоко. И е тъмно.
А тъмното отглежда страхове
и после, с тях, вървенето е стръмно.
Не пазя във очите си небе.
Небето ми потъна и кротува
пак там, където никой не краде,
но как се стига - дълго се умува.
Не святкай със фенерче, не търси -
вървяната пътека е покрита
с износени от времето следи.
За невървян от никой път попитай.
Намериш ли го - стигнал си целта
с ключа, за който има я вратата.
А аз съм там - на дъното стоя,
в очите си, където дълго чакам.

ДЪЛБОКО НОЩЕМ

Отворен е прозорецът на лятото.
С отворени очи заспиват къщите.
Над тях се издължава светла сянката
... на пътя млечен, който пак е същият.
По него преминават нощни звуци
и всеки е със котешка походка,
но ето че разливат тишината
и лягат във лагуната й кротка.
Прозорецът е път безкрайно цветен
за сънища, които са череши.
и толкова очи са нарисувани,
че сякаш се завръщам отдалече.
И както /се заглеждам/в тях се вглеждам, виждам лятото
как с тихите си стъпки преминава
край къщи и прозорци, но не бърза -
навярно точно тук му се остава

ДИАЛОГИЧНО С ВАПЦАРОВ

Все още ли пристигаш във съня й
и сядаш до среднощната постеля?
Преглътна ли съдбата и куршума,
вината им, с която те простреляха?
Поете, знамената са сменени,
а червеите още огладняват.
Прояжда ни овълченото време,
но смисълът е пак да оцеляваме.
Под едрите звезди на Фамагуста
стихът ти още сигурно трепери -
сълза, отвята с вятърната пустош.
Дали през нея можем те намери?
„Борбата е безмилостно жестока".
Чия борба? - се питаме смутени.
Помръкнала е вярата. Безока
се лута със очи изпепелени.
И пак животът строго ще ни гледа,
и пак двубоят вечен ще отеква.
Докато се обричаме, победата
тежи над нас по-силно и от клетва.
И ние сме, които ще останем
преди да дойде времето за смяна.
Оставаме, Никола, до последно.
Изправени. Дори да ни се пада.

НЯКОЙ, КОЙТО ТЕ ОБИЧА

Не вярваш ли? Не искаш да повярваш
и жънеш пак нещастната си нива
на този свой живот. И все го хулиш.
И нищо хубаво не му намираш.
Наистина, когато натежава,
го мъкнеш като дрипава торба.
Отиваш уж напред, а всъщност краят
очаква те с раззината уста.
Но има светлина. И не в тунела,
за който някой нещо е видял.
Тя, тази светлина е от вселена
населена от земни същества.
Когато не очакваш и се луташ,
и струва ти се всеки ти е чужд,
нечакано пред тебе се разстила
зелената следа към някой друг.
И ето изпълзяваш от кошмара
защото си усетил топлина
на думата, с която се отваря
заключена с годините врата.
Не ти се струва. Някой те обича.
И простичко, с протегната ръка
чрез този жест така категоричен
човешки те е стоплил с доброта.

ЕСЕННА ПОЛЯНА

Таралежова и жълта - нарисувана.
Топлината още пази във прегръдка.
Но си тръгват и се разпиляват дните й,
а медът, останал, подгорчава глътката.
Още в цвят проглежда за да помни
как се спускат от високо птиците.
Как протяга се и хваща, и ги пуска
в полета им прекосил зениците.
Не изпраща. Още се надява
да ги върне за последна песен.
Но кръжат и претъркалят залез
над поляната окъпана във есен.

ЛОЗЕТО СИ ЗАМИНАВА

Сладки са черешите.Сълзящо-черни.
Тежко-лепкави като причина.
Носеше ги с кофите обтегнати.
Най-щастливите ръце прибра ги зимата.

Трудно е дори да ги погледна.
Вятърът разбра. И спря да тича.
Тази пищност става неугледна.
Тук дойдох при тях да коленича.

Сухите лози са подивели.
Трябваше през март да ги разплаче.
Ням и глух отмина Зарезанът,
повече пиян и от резача.

Троскотът е по-висок от писък.
Зинал е. Ще глътне и баира.
Тихата война му е спечелена,
бавно и отровно се простира.

Пръснато е старото съкровище.
Разкопавано - незакопано...
Тази смърт е клетка със чудовища
в лозето тъй жертвено огряно.

Тихо е и няма да разсъмне.
Орехът до пътя е излишен.
Свършено.Остава да си тръгне
споменът отчайващо предишен.

СРЕДА

Така е. Сред планети все кръжа.
Сред чужди орбити се вплитам.
А те - случайно или не, крещят...понякога...
и трудно ги разбирам.
Остават малки. Рядко са добри.
Говорят и понякога се смеят.
Живеят. И създават си мечти.
Във кратък миг изгасват и немеят.
Къде е онзи малък светъл принц
със него за планети да говоря?
А всъщност - по сърце да споделим.
И споменът за срещите си с хора.

ДЯВОЛСКО ПЛАДНЕ

Когато Господ създавал гроздето,
Дяволът направил къпината...
Народно поверие
Къпините отдавна са узрели
и с блеснали очи ме гледа дяволът,
така че в мен, когато спират, да поема
и дъх, и тъмен сок от дъно адово.

Но слънцето се вдига и се смее...

В зелените им нокти, под листата,
до тихия следобед, който дреме
увива се звукът на тишината.
Докосвам ги и в пръстите унива
и дяволът, и дяволското пладне,
което ще изчака да премина
и в сенките къпинови ще падне.
Ограбени, настръхнали, самотни
къпините, високи до небето,
щом искат, ще ме стигнат и овържат
във примка от бодли и от въжета.
Очите им до тъмно ще ме следват.
Не са очи, а дяволска магия.
След тях сънят пропъден ще си тръгне...

Очите си затварям. Да се скрия.

КРАДЕМ СЕ

Крадем се - и неволно, и нарочно.
Как иначе да бъде, щом и то -
и времето, ограбва ни задочно,
и няма кой нагона му да спре...
Крадем си от сърцата. И от хляба.
А после и сънят от нас страни.
Дали не трябва някой най-накрая
ръцете ни крадливи да строши ?
Всевиждащият, с десетте закона,
застанал е високо и мълчи.
А ние, пропълзелите край трона му,
си вярваме, че той е без очи.
Безочливи, безоки, заслепени
затъваме надолу, до мига,
след който се озъртаме смутени -
без въздух жив, без сили, без душа.
И взето, и невзето - но желано -
с товара си върху ни ще тежи.
Застанали на нищото във края,
едва ли има кой да ни прости.

ДИВИ ДЕБРИ

Тъмна е гората.
Трябва да се борим
с храсти наизлезли
и треви тук-там достигнали високо.
Храм е.
Ние сме конщунствено-виновни
с пукащо-прегазващите стъпки,
бъбрещи под слизащите клони.
Може да ни скрие, издере или прогони.
Може да да ни върже
ако си поиска,
да ни спре
по волята на скитащия горски дух...
В бели гъби или дънери да ни събори.
Приказно е.
Нека да походим
сред извиращите
мъхове,
кафява шума,
съчки и долове.
Без пътека...
После ще я търсим -
до деня прогледнал
вън да ни проводи.