Кръстопът
Клуб Вдъхновени представя творчеството на Венцислав Енчев от София
Венцислав Енчев е роден през 1974 г. в Габрово, възпитаник на Математическа гимназия „Акад. Иван Гюзелев". През 1998 г. завършва юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" и работи като юрист в областта на интелектуалната собственост. Публикувал е стихове в местния печат, на страниците на списание „Пламък", вестник „Уикенд" и в интернет. През 2000 г. издава стихосбирката „От руините". Почетен кавалер на Арт Галерия „Маркони".
СТРАННИКЪТ ПО ЗАЛЕЗ
И ето го - градът, щом слънцето залязва,
дебне като рижа котка не с очи, а със светофари.
До мене не достига сирената тревожна
на близкото пристанище.
О, тук е тихо, като в мидена черупка.
С небце изцапано със сладолед,
стоя и гледам като играчка детска,
счупена в ъгъла.
Отмина лятото и ще отмине есента,
пустеят плажове, като арената на цирка
след дълго представление.
Какво ли правя още тук?
Почивка ли? Любов?
Любов - какво ли трябваше да означава
тази дума.
Защо?
Защо е не въпрос, а опит за манипулация.
И тъй - с очи безизразни, като панелени фасади,
изкачвам се на стария таван.
Таваните са жилища на паяци.
ПРОЛЕТ
Лъчите - слънчевите лапички,
подхващат парашутчетата на цветчетата
и те изгряват по полянките,
и между дърветата,
подобно златни накити в съкровище,
и чувствам се, макар и беден, като
Али Баба пред пещера Сезам.
ПОДАРЪК ЗА СЯНКАТА
Твърде дълго вървях и много внимателно
по пешеходна пътека, указана със знак,
по пешеходна пътека, която не води
до друг тротоар.
Твърде дълго мълчах и много деликатно
изслушвах речта, която трябва да слушам,
изслушвах речта, която означава само -
дрън-дрън.
И ето ме, виж - закъснял минувач,
стоя под луната, този жълт ятаган
и в тъмното сенките гледам.
Сенките - гатанки средполунощни.
Ако можех уста да отворя,
гласът ми ще изскърца като изметнат паркет,
ще нарисува фигурки като на стар тапет,
ако можех уста да отворя.
Светлината удължава силуета
или пък го смалява,
танцува, със него играе.
Светлината - подарък за сянката.
И всички очакваме пладне,
по пладне стават истински предметите -
по пладне сенките изчезват.
СУМРАЧНИ ОЧИ
Аз никога не ще забравя
сумрачните очи с нежност на сърна,
защото те са сладкото в нектара,
което лепне по отминалите дни.
Очи, прибулени от тайнствен мрак,
тъй тъмни, че поглъщат всяка светлина.
Когато се загледаш в тях,
искри игриви пламват в светлосенки,
като илюзии навяващи печал.
Очи като маслини и техният мистичен чар.
Казват - „любовта е сляпа",
но на любовта очите са големи.
И ако паднат снеговете на мълчанието
по арфата на моята душа,
ще запечатам очите ти сумрачни
в малка песен, кратък рецитал.
Защото дните ни отмиват -
като сапунени мехури върху дланите.
Часовниците нямат път назад,
разделя пътищата думата „напред"
и глъхне цялата акустика на чувствата.
Сумрачните очи - преминат пътен знак,
сумрачните очи - адреналин във вените...
Казват - „любовта е сляпа",
но на любовта очите са големи.
ЗАВЕЩАНИТЕ ПОРТРЕТИ
И ето ме отново в бабиния дом, след толкова години.
Тук всичко е оставено почти непроменено.
И сякаш току-що се е разтопила,
захарта в чаша чай от очукан порцелан.
И сякаш току-що в огледалото
на тоалетката с изтъркан лак,
е гледало лицето със загара слънчев
и бръчките по него.
И ето ме отново в бабиния дом, след толкова години
и той е код на цялата вселена,
тъй както в азбуката се съдържат всички книги
и тази нощ луна загадъчно жълтее,
като тиква в недорисуван натюрморт.
Вериги от причини и от следствия
задвижват се пред мене и целия живот
предишен, довел ме тук - отново в бабиния дом.
И снимки от стената приветливо ме гледат,
фиксирали щастливи часове
в дни на мъки, труд, усилия и бури.
И ето ги константите в алгебрата на живота ми -
решаване на трудни уравнения с много неизвестни.
Стърчат тържествено портретите,
тържествени, като всички черно-бели снимки.
Очите им ме гледат, очи така далече
от безплодните игри на търсене на щастие.
Очите са езикът, на който най-красиво се мълчи.
И гледам ги, подпрян на ремъка на шевната машина,
пред мен стои тераса със саксии от глина,
пълни с пръст, но без цветя.
„Помени, Господи, всичките ми сродници по плът, отишли си..."
„Помени, Господи, всичките ми сродници по дух, отишли си..."
Вървя по черги от преди персийските килими,
на полицата на стария диван
стой рапон до корабче лакирано,
до тях - китара с две-три струни.
Оттатък - печка нафтова и ролков магнетофон,
тигани без тефлон, а в ъгъла -
на сестра ми - кукла розова, останала
без никакъв перчем.
И всичко вече за изхвърляне е...
освен портретите.
ГНЕЗДА В РАВНИНАТА
Да станеш рано с изгрева на бъдещото утро
и да вкусиш свежестта му.
Зад облаците с цвят на гълъби проблясват
искри на слънце още незапалено.
На рамото торба с такъми на ловеца
и пушката двуцевна, патрондаши два,
препасани на „хикс", издуват бели дробове,
като че не са гърди, а цял акордеон.
Кубинките не вдигат шум, когато стъпват,
до гъби припънки край пън прогнил.
Върви в полето, преминава аспида
вкоченена в тъмна дупка.
Равнината - нивелирът на земята,
издига своята студена пара,
като дим от сивкава мъгла.
По злаковете ситен скреж,
слана по полските цветя.
Цветята са звездите на земята.
Две-три дървета
с кора напукана и груба,
с опадали листа,
с аритмия на соковете в ствола
и черни клони,
като графики на идеща рецесия в природата...
И ето - вой на куче по изплашен пътпъдък
и новите фазани в равнината.
И полетът на птица срещу мерника...
И ето ги - гнездата опустели.
Да - полетът на птица срещу мерника...
Да - ето ги гнездата опустели.
Край тях разсънен таралеж
протяга се и препрочита Кафка.
АКВАРЕЛ
О, всеки ден
е като лисича дупка,
прикрита в гъстака.
И азбуката на грижите
все нови думи
изписва
по наште лица.
Замълчи
в акропола
на тишината
и ще усетиш
как вятърът милва
твойта коса.
Виж - децата излизат
със бяг от училище,
сякаш някой разхвърля
букети с цветя.
ЕСКИЗИ
Фотони
Слънчевите капки върху камък бял,
милувките на вятърни стрели,
ръка в ръка по калдъръма овехтял,
вървиме двама - аз и ти.
Притворени очи
Неонът на звездите присветлява,
в едно лице с черти между къдриците,
разкриват тайна галещите длани -
очи притворени и сянка от усмивка.
Сини тебешири
Любовта е диалогът на душите,
любовта е диалогът на телата,
и ето - сини тебешири
рисуват вечно лято.
ИЗРЕЧЕНИЯ
Всяка човешка мисъл в крайна сметка опровергава сама себе си.
Всички наши мисли са като трески за дялане на дървен философ.
***
Бялото най-лесно се цапа.
***
Има толкова вида грешки, колкото и начини да се търси щастието.
***
Важна клечка - от кое ли дърво е изсъхнал клон.
***
Куклен театър - само малките деца вярват в него, големите знаят, че това е светът.
***
Бисерната мида - най-мъдрото същество в морето, от мръсотията и болката създава перли.
