Тежката врата се отвори

Клуб "Вдъхновение" представя творчеството на Драгомир Драганов от София

Аз съм Драгомир Борисов Драганов. Роден съм на 22.01.1964 г. в град София.
Произхождам от семейство на родители родени в провинциални селища, събрани от съдбата тук, в столичния град.
Завършил съм средно образование в СПТУА "Никола Ботушев" като автомонтьор.
Работих известно време в металургията, като пощенски работник и други тежки професии. До 1990 г. животът ми е безинтересен, пълен с разочарования, гняв и чувство за неудовлетвореност. Неминуемо се появява депресията, подтикнала ме към радикален и краен изход. В това време попаднах в плен на духовни учения и практики, които единствено влошиха състоянието ми, противно на очакванията ми.
Преломния миг в моя живот настъпи следващата година, когато преминах към християнското учение (протестантството), след като преживях поредното си разочарование, участвайки най-активно в политическите протести (гражданското неподчинение и "градът на истината").
В мен се роди нов дух. Тогава почувствах желанието за живот. Промениха се възгледите ми за живота, за света, мнението ми за хората. Роди се и това, което винаги съм желал, очаквал и за което съм копнял - любовта. Най-прекрасното и възвишено чувство, не само осмислящо живота, но издигащо го на съвсем друго равнище.
Тогава именно и започнах да пиша. Едновременно с политическата и религиозна дейност, която си бях поставил за основна цел аз пишех вдъхновяван от всичко, което виждам, мисля, чувствам. Вълнувам се от всичко в мен, самия и което е около мен. Възхищавам се от природата. Важни са за мен мислите, чувствата, начинът на живот на хората около мен. Тяхната душевност, техните проблеми.
За стила на писане мога да кажа, че няма строго установен такъв. Пиша така, както желае сърцето ми. Пиша когато съм радостен, когато съм тъжен. Когато съм спокоен, когато съм гневен. Когато обичам и когато мразя. Пиша защото... да, по най-логичната и естествена причина. Тя е вътрешното усещане за нужда, потребността да го правя. Както е казал един от най-великите на този свят, иначе не мога.
Едно от нещата които ми тежат, е че не съм издал дори една най-скромна книжка. Разбира се, не защото не желая. Известна популярност успях да получа чрез някои вестници и най-вече в радиоефира. Участвах в поетични предавания и конкурси. Бях канен като гост на такива предавания. Това ми даде известно удовлетворение, тъй като стиховете ми получиха възможността да полетят и най-важното - да достигнат до умовете и сърцата на хората.
Щастие ще бъде за мен, някога да бъдат отпечатани тези мои въздишки, възклицания, крясъци и послания. Защото, защо се ражда едно цвете, ако няма да бъде видяно?

ВИК В НОЩТА

Тих в нощта повей
Леко водите бразди.
Тръстики зелени люлей.
Не ще и не знае юзди.

Птици две, две души,
Гръд в гръд се опира.
Було им небето уши.
Скри ги - напразно се взирам.

Силен към небето вик!
В миг откъсва се, полита...
Бе щастието кратък миг.
Сърцето ми ужас оплита.

САМИ В НОЩТА

Бяхме с тебе
двама в нощ студена.
В късен час
на булеварда, ти и аз.
Поиска ти
сама да бъдеш -
Тъй сама
ти пожела.
Аз останах
оскърбен и сам.
И тръгнах си
по пътя пуст.
С дъх студен
погали ме нощта,
Душата моя
искаше да утеши.
Но може ли
да стопли мен студът?!
Сърцето мое
можеш ти да сгрееш.
Но... поиска ти
сама да бъдеш -
Тъй сама
ти пожела...

РАДОСТ И ТЪГА

Пролетта разтваря
крехките си листи.
Ручеите пеят
химн свещен.
Длани слънчеви
любовно галят
Всичко в този
свят новороден.

Удря вятърът
крилете силни.
Облаците в танца
луд увлича.
Сълзи небесни
паднали, обилни,
Без глас говорят ми,
че някой ме обича.

В мен защо
горят не зная
Пламъците зли -
печал и страст.
И защо ли на живота
дарената омая,
Радостта да възкреси
в мен няма власт?!

ЗА НАДЕЖДАТА

"Моли се и се надявай!" -
Тъй рекъл е Бог.
"Но нищо не очаквай
В уречен някакъв срок!"
Мъдри са думите свети.
Аз вярвам и се надявам.
Търпя и чакам мълчаливо.
Духът аз тъй калявам.
И още рекъл е Бог:
"На властите се покорявай!
Те служители са Мои,
Бунтовник ти не ставай!"
Но тръпка аз усещам.
Из тялото ми, хей - пълзи.
В сърцето гняв запалва.
А гневът го не мързи.
Властите, слугите Божии,
На мен бедняка обещаха
Излишък на годината във края.
А спестеното ми те събраха.
Пир властите си устроиха
На годината във края.
Излишък всеки взе си.
Аз правда чакам в Рая...

БЛЯН

В градина цветна с
ухания чудесни,
В градина вишнева
със бял саван,
В градина пролетна
със птичи песни,
Украсена виждам те
с девичи свян.

Като на сърна очите ти
са, ах - тъй топли!
Като на сърна опиваща е
твоята снага.
Като на сърна са жалните ти
тихи вопли,
В мраз жесток там
всред снега.

Като самец в нощта
аз търся те, крещя.
Като самец във тялото ти
дух ще вдъхна.
Като самец без теб,
кошуто, не - неща
От стрела улучен, без
обич да издъхна.

ПЧЕЛА И СТЪРШЕЛ

Пчелица кротичка една,
Хей тъй, от цвят на цвят,
Жужукала, събирала прашец.
Радвала се че на тоз е свят.
С благодарност таз пчелица
Дарявала и Бог и цвят.
Не познавала добро и зло.
Но пазела законът свят.
Не познавала тя книга, ни писмо.
Но различавала е цвят от цвят.
Мъдрост Божия или инстинкт,
Давал и живот на този свят.
Тъй пчелицата преблага,
За отмора кацнала на цвят.
Не щеш ли, ей го стършел -
Пред ней кат Папа свят.
И рекъл стършелът: пчелице,
Що пърхаш си от цвят на цвят,
Надлежно имаш ли ти позволение,
Прашец да береш на тоз свят?
Объркана, гадинката не знае,
На кой ли кацнала е цвят.
Как на стършела да каже,
че неука е на тоз свят.
Трескаво мисли туй насекомо
На Стършел Папа да дари ли цвят.
Дали ще се смили, се пита,
Тоз стършел - Папа свят.
И едва събрала сили,
Тъй, кацнала на тоз цвят,
Милата продумала пчелица:
А вярно ли е, стършел, че си свят?
Че мен ми Бог крилцата даде,
Да хвърча от цвят на цвят,
Туй истина е, не спори ми!
Макар да мислиш, че си свят.
От мен ти търсиш позволение.
Но не търси го никой цвят.
Била съм винаги свободна
И Бог държи ме на тоз свят.
За туй те моля аз, покай се!
За теб също има цвят.
Не дразни пчелица слаба,
Че жило имам - остен свят!
Гняв у стършела припламна.
Пред него свят загуби цвят.
В очите му мъгла настана.
Аз папа съм на тоз свят.
Ти, пчелице, най-нищожна,
Поклон стори ми на тоз цвят!
Инак и цветът и теб
Ще премахна от тоз свят.
Пчеличката бе пред дилема,
Кацнала на красен цвят.
Да бъда или не - се пита -
На дарения от Бога свят?
Отговорът дойде бързо.
Живот не давам въз тоз цвят.
Стършелът нек да погине!
Па макар и Папа да е свят.
Разгоря се огънят свещен,
Като кървав красен цвят.
Глас пчелата с вик издигна -
Божия потръпна свят.
Вдигнаха се над земя високо.
Що люби, тая, всеки цвят
И Стършел Папа самозванец,
Присвоил си Божий свят.
В небето битката бе страшна.
Забравила за земен цвят,
Жилцето си в стършела заби го.
Умря пчелица, но и Папа свят.

КРАЛИЦА

Седиш като на трона си
Кралица.
Или като Принцеса
първа.
Образът е образ от икона
златна.
Тъй скромна и смирена
ти лъчиш.
Очите твои гледат ме
без страст.
Сякаш на Темида са
очите.
Косите черни твоя са
корона.
Отпуснати, тъй кротки са
ръцете.
О, девице, прекрасна и
недостижима!
Твойта плът не смея да
допра.
Но ръката твоя милостива
леко
Мойта да допре желая
гръд.

ДА ПЛАЧЕШ БЕЗ СЪЛЗИ

Отронва се тежка сълзата.
Спира дъхът ми за миг.
Бавно потъва в земята
С нея заедно сподавен вик.

Не вярвам, че сълзите са утеха.
Пресъхват все някога те.
Душата ми като съдрана дреха
Прах ще стане, вятър ще я измете.

Съ?лзите горещи ще пресъхнат
И тялото престане да пълзи.
Устните успокоени ще въздъхнат.
Но пак ще плачат без сълзи...

БРАЗДИ В СЪРЦЕТО

Когато изгряват звездите
И слънце прибира лъчи,
Проблясват неволно очите.
В гърдите отрова горчи.

Когато слънце избликва
И тънат звездите в покой,
Гласът неволно изкликва.
В гърдите надига се вой.

В небето твоето лустро,
Вместо слънце, звезди,
Явление ще бъде пъстро.
В гърдите ще болят бразди.

ЖАЖДА ЗА ЛЮБОВ

Да би могла ти
да усетиш
Желанието в моите
гърди!
В очите ми дълбоко
ще се вгледаш
И погледът ми туй
ще потвърди.

Да би могла ти
да отпуснеш
Ръце въз мойте
рамене!
Как огъват се
ще видиш,
Безсилни, мъжките ми
колене.

Да би могла ти
да целунеш
Устните ми, жадни
за любов!
Можеш ли това
да сториш?
Аз желая този
благослов.