Кълн, макар и малък

Клуб Вдъхновение представя творчеството на  Радка Атанасова-Топалова от Пловдив

Всички носим поезия в себе си. И всеки един от нас в труден момент е намирал себе си в стих, в песен или в светлосенките на един абзац...
Пиша от дете... в тайната на лексиконите от онова време, с трепета на първите чувства. Постепенно в стечение на щастливи случайности и обстоятелства, минах през Клуба на здравните работници-поети в Пловдив с ръководител покойния вече д-р Анастасов, а по-късно в литературното студио „Младост" с ръководител поета Николай Гюлев. Неусетно сякаш се родиха, като едно кротко дихание на поезията в мен: Шепа светлина, Хляб и пръст и Дъждовни очи. Редактор на първите ми две книги е Николай Гюлев. Успоредно с любовта ми към родната природа, написах в съавторство и История на ТД РУЕН - Пловдив.
Професията ми е свързана с нещо истинско, насъщно - с дъха на хляб и на земя. Работя в Кооперация "Симид". Наричат ме „хлебна поетеса" и навярно има нещо вярно в това. Темата за хляба - в многопластов аспект се промъква неволно в стиховете ми. Дано те засищат глада на душите, а от мене „ да остане кълн, макар и малък". Защото малките кълнове - от всеки от нас са бъдещето ни!

Време ми е да порастна...
голямо момиче съм.
Имам и голямо момче.
Малцината,дето съм ги обичала
са над петдесетте!
Все още ме радва калината,
червеношийката...
Като нея в сърцето ми трънче боде.
Все още под нозете ми въглени.
Птиците храня,
а от сълзите им правя река.
Все още с бялата риза,
вярвам в бели магии
и в топлината ...на твойта ръка.

Есенно...за теб

Дойде...във циганска позлата.
И всички плодове в ръцете ми положи.
А аз те търсех, търсех те в сълза
в окото ми заглождила.

Сама те приютих в душата си,
след всичките несбъднати любови.
И есенна , и плодна- зрялата асма
за мъжко вино бе готова.

Намерих те, когато в нищото се лутах.
Белязах те. И стана ми безкрая.
Със огъня се съюзих. И лумнала
запалих себе си. И вече зная -

мечтаех те. И ти дойде.
Създадох те. И те изваях.
В нозете ми разплиска цялото море,
та пак в сълза да се събудя от съня...накрая.

* * * 

Когато хоризонта се отдръпва
и всичко в теб се свива на кълбо,
душата ти се сгърчва мъртва.
И пясък в гърлото те дави- все едно

край теб какво се случва,
светът разтваря ли врати.
Щом болката ти сгушена,
от влагата в очите ти цъфти.

Когато във поднебието тъжно
се ронят есенни листа,
а скритата ти нежност
е избуяла в млад гъстак...

Тогава хоризонта е във тебе
и няма зрителна измама.
От теб зависи в твоето поднебие
дали е скътано место ...за двама.

* * *

Наесен мислите узряват...
като във грозда
напращелите зърна.
С предчувствие за гроздов сок-
за святото пиянство от Любов!
Поетите наесен устояват
да не пишат единствено в съня...
Наесен мислите узряват.
...За да презреят във стиха!

* * *

Понякога ми даваш глътка въздух,
встрани от непредвидимите ти ходове.
Оставяш ме да си отдъхна.
Да търся в най-дълбокото ти брода.

Понякога съм лека, перушинена- обичана
и до недрата си взривена,магмена.
Понякога съм бледорозова- до вричане.
Дете съм доверчиво, често мамено.

Понякога съм твоя. И не съм...
И чудя се дали са мои клетките ми,
във този див, внезапен сън.
...И ролята ми на щастлива клетница.

* * *

                Прощават се
....и непростимите неща.
Накрая се прощава всичко.
След сушата,пречиства въздуха дъжда.
Прощава се. Понякога и нелогично.

Че прошката е като слепота-
след нея в теб проглежда всичко.
И сетива. И нерв. И звук. Света
оттук нататък е съвсем различен...

* * *

В окръгления поглед на луната,
потрепва мъничко петно
подобно на дилемата, която
догадка е била във време не едно.
Родилно е петното на старата Луна,
откакто свят светува-
такава е била.
Така и с любовта е-
еднаква винаги е тя,
понесла мъки и терзания
възтържествувала в сълза
тя идва тихо и на пръсти
тя идва мълчешком
понесла верую и кръстове-
понякога пък с взлом.
Но както и да е-
дори във зима зла,
в душата си я среща всеки
със"Добре дошла"!

* * *

Във шепите си приютих светулка
и тя засвети в мрака ми.
Щастливи дните ми се втурнаха,
открили светлина във знака
на миговете ми нечакани.
На цялото небе.
На цялата Земя.
И всичкото това
... в едно поднебие.
Поднебието... Той и Тя.

* * *

Като дървета сме...
Понякога сме вкоренени здраво.
Понякога...едва-едва.
Във ръбче от пръстта. Изцяло
в пукнатината на скала.

Като дървета сме...
Понякога разцъфнали сме рано
и осланява ни слана.
А късния цъфтеж ни впримчва здраво
в безумната идея за летеж.

Като дървета сме...
От слънчевите ласки
разцъфваме -за плод.
От бурите окастрени,
намираме в живота брод.

* * *

„ Мигът умира.Избери му най-хубавата смърт!"
Ивайло Балабанов

От пръстите му се изтичат стихове.
Ръцете са изтръпнали от липси.
Отвсякъде мъчително издишване,
напомнящо апокалипсис.

Земята вече ни е тясна...
Та ние сме една Вселена!
И мисля вече съм наясно
във Англия защо поети нема.

Мигът умира. И хората във него.
Поетите избират най-хубавата смърт.
Неволята и мъката си впрегнал,
поета ще възкръсне в стих. Отвъд.

* * *

Небето
е пияно от...звезди.
В утробата му-северно сияние
чертае висинните бразди.
Замряла от това велико подаяние
от майката на нашите съдби,
стоя на билото,над всичко живо
и цялата ми суета тръби...
Мигът сълзата ми отпива-
над мен небето е пияно...от звезди.

* * *

Понякога нещата идват свише...
случайността е форма на начало.
И сякаш всичките ни дни са нищо,
пред собственото криво огледало.

А там оглеждат се съдби. Години.
И дните са далечни отстояния
от близките,затрупани руини.
Оглеждам в себе си с любов
... щастливите терзания.