Сърцето говори

Публикувана: 26.08.2013, 10:41 5531 Автор: БД Онлайн

Клуб „Вдъхновение" представя творчеството на Драгни Драгнев от Добрич

Роден съм на 5 януари 1939 г. в град Добрич. Автор съм на шест-седем стихосбирки и шест-седем романа. Написал съм и две документални книги за знаменитата Дора Габе. Общувах с нея през последните 15 години от живота й, когато гостуваше в Добрич, в родния си Добруджански край. Дълги години съм работил като журналист, а първата ми
стихосбирка „Жътва" излезе в издателство „Георги Бакалов" - Варна, през 1970 г.

МОРЕ, ВЪРНИ СЕ

Лъчите пъплят по брега и с тях
рибарски мрежи вятърът плете.
По камъка водата се превръща в прах
и трие стъпките на босото дете...
Наоколо светът не вижда и не чува -
на слънцето излегнат - той сънува...
Вълна препуска към брега и вие -
ще блъсне скоро тежката си шия...
... Море, върни се бързо
в своята черупка -
детето остави по пясъка да тупка...

ОСЪМНАЛО НЕБЕ

Обичам те...
Каква красива, нежна мисъл...
И колко смут и страх
в душата ти изписва...
Налива сладост в теб...
Стопява лед и камък...
Опасна е все пак,
повториш ли я само...
Обичам те...
И устни по устните ти слизат...
Отнемат ти дъха.
И любовта е близо.
И капчиците страст
във огън див се сливат,
додето птицата над теб
кръжи щастлива...
Обичам те - мълвиш...
Над голото й тяло
небето ти осъмва - розово и бяло.

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ

Обичам Владимир Висоцки.
Обичах го - честно и често
го слушах -
и по небето тичах към Москва.

Глас на пресипнала птица.
Яростни думи,
до кости оглозгани.
И китара, която изгаря
ръцете на пепел.
Нито капчица страх
от смъртта и живота.
Нито свян,
нито срам -
само грях,
настървяван от болка.
Едничко сърцето му пълно
с кураж и надежда -
да изкаже свободно
съдбата си
късче по късче...
И светът да го чуе,
тоя свят, омагьосан
от червените химни
на дните ни.

Самоубиец ли бе
Владимир Висоцки?
Или той ни убиваше...
Песните пламваха, гаснеха
над наивници диви,
над простаци, глупаци,
разни велможи и други,
които ги яхат
насън и наяве...

Колкото и да го обичам,
не можах да го спася
от гладните, жадните,
силните вълци
с дебелите вратове...

Утре отивам при него,
в Москва,
ако моята гара -
сърцето -
не бъде взривена.

СПОМЕН ЗА ДЯВОЛИ
Дъх не мога да си поема,
от радост и хубост
се задушавам -
на балкона отсреща
едно момиче ми се усмихва.
Понеже, макар да съм старец,
все пак съм мъж -
поглаждам мустак.
Какво ли си мисли момичето?
„Тая гладна кокошка
просо май сънува!"
Или:
„Тая тиква отдолу
май е пълна със бръмбари!"
Не, момиче -
пълна е с дяволи.
Дяволите като те вземат,
ще ти изпият усмивката,
че и кръвчицата...

ЩАСТЛИВИЯТ ЧОВЕК

Това, че днес имам
един лев повече в джоба,
не ме прави щастлив.
Щастливият човек е глупак.
Той смята, че е върхът -
ще скочи
в капаните на живота,
ще ги преброди,
ще клъвне оттук и оттам,
ще грабне колкото може
и ще си мисли,
че хората все пак са равни.
Само че ще се яви някой друг,
ще го издебне във гръб
и надве-натри ще го сдъвче
заедно с неговия връх.
И накрая току-виж
го изплюе на улицата...
Тоя щастливец
е още по-голям глупак.

ДЕНЯТ

Утрото - ден в пелени -
до небесата
вдига врява
с цигулките на птици и коне.
На тази територия живея.
Във дланта ми -
на зрънце сърчицето -
върху сълза да го посея.
През угари от труд
пристъпвам с него,
през гръм и дъжд -
изправен и звънтящ -
на всяка жътва
покрива люлея.
И чувам как
във бялото око на зноя
боде пшеничен клас -
светкавицата на живота -
и радости и мъки обещава.

ПЧЕЛАТА

Няма я пчелата - разговарях с нея
дълго някога на двора...
Тя обиколи нашир и длъж земята
и натрупа планини от мед - изписа
златна диря чак до небесата.
Върна се от щастие преляла
и отново тръгна с песента си.
Песента й - кошер, пълен с обич,
с болка и копнежи нови...

Аз се лутам още из живота.
Побелях в горчивите му тръпки -
с тежки думи, с рани във душата.

И не помня колко дни пребродих,
колко път изминах, колко нощи
угасиха сълзите си в мене,
в колко радост пламнах, колко мъка
порази сърцето ми до дъно...

Тъй натрупах спомени и жалби.
Не догоних никога пчелата.

ПТИЦАТА

Умира птица - целият простор замлъква,
криле прибира - тъжен и сломен от мъка.
По капчиците кръв в душата й гадае
и моли вятъра да я отвее в Рая...
Убиха я орли - видяхме я да пада
по клоните - обагрена, красива, млада.
От гледката дървото бе обезумяло
и сълзи слизаха по голото му тяло...

Умира птица... И човека тъй умира...
Над гроба му звъни тревата вместо лира.

ЛЮБОВТА

О, жажда за любов, стихия дива,
в сърцето те усещам като нож.
Животът ми кълве деня
и тъжен си отива,
но храня го с надеждите за утре
всяка нощ.
Какво ли е да мисля все за теб -
не зная.
Изгарям като вик
на любовта в безкрая...

ТРЕВА

Под капка дъжд -
могили от трева.
И времето се гмурка в тях,
додето бдят,
додето се сражават с вятъра
или цъфтят,
додето пожълтяват
и склонят глава.
Накрая - суха пепел.
Просторът я пилее...
И времето с конете си
лети над нея...

ЧАКАМ ЛЯТОТО

Отгледах сто създания
в душата си -
някои отдавна излетяха,
спуснаха се в мъгливите
пътища на живота
и си търсят късмета...
Още не са го намерили,
макар че потреперва
до всяка врата,
свирука им, мами ги с песен
или от някой прозорец
се плези...

Благодарен съм -
казват ми татко
моите създания, макар че
рядко намират време,
а и времето не им стига.
По-тъжно е,
че моето време изтънява,
все повече се скъсява,
все по-често съжалява
и дращи с нокти -
дано се задържи
за последния клон на живота
по-здраво и по-дълго...
Или поне още малко.
Иначе друго не остава,
освен щом издухам зимата,
да чакам лятото -
ще нацепя дърва
и отново ще чакам...

ОЩЕ Е РАНО

Умислен съм -
не идва ли на дните краят...
А сърцето
бди и иска да говори,
сънища любовни да рисува
нощем,
да лудува и да се сражава,
да повтаря на кръвта ми
нежните сигнали...
Виж очите, пълни с тайни,
обикалят от земята
до пейзажа на луната.
Носят блясък
и посяват стъпки
до прозореца, обърнат
към небето.
А ръцете мамят с ласки
рамене, обвити в смут
и огън...
Само вдън душата с шепот
ще потрепва
пламъче на песен -
да ми каже сбогом,
щом замина
при живота вечен...
Но е още рано, много рано.
Чакат ме децата вкъщи
с топъл хляб да ги нахраня...