Най-Димчовия поет

Клуб "Вдъхновение" представя творчеството на Георги Киров от София

Казвам се Георги Н. Киров и съм роден в София през 1949 г. Музата на поезията ме посети сравнително късно, тогава, когато повечето от големите поети свършват земния си път. От 80-те години досега над 300 от стихотворенията ми са публикувани в печата. Голяма част от тях са посветени на най-обичания български поет Димчо Дебелянов. Вероятно поради тази причина мнозина ме определят като най-Димчовия поет. И трите ми книги, излезли досега, са свързани с него: "Рицарят на прекрасната дама", която включва 50 стихотворения, "Обсебен" - литературоведско-поетично изследване за Дебелянов и първият роман за прокълнатите поети в българската литература "Да се завърнеш...", в който главен герой е именно поетът от Копривщица, и който в момента е пуснат по книжарниците.

В поезията се старая да бъда верен на Дебеляновите принципи за творчеството. Ако прочетат книгите ми, читателите навярно ще разберат за какво става дума. Както вече са разбрали тези, които присъстват на поетичните Димчови вечери в Копривщица през последните 15 години. На тях се връчва и Националната литературна награда "Димчо Дебелянов", чийто първи носител имам честта да съм. Там създадохме и общество на Дебеляновите поети, което включва вече и автори от Англия и САЩ и което се опитва да докаже с творчеството си, че истинската Дебелянова линия в поезията ни продължава да живее в творбите на най-талантливите си представители.
За живота си не казвам нищо, защото животът е едно, а поезията - друго. Тя е красота, печал и утеха и ако липсва някоя от тия три съставки, няма и истинска поезия.
Време е за истинска поезия.

ГОЛЕМИЯТ ПОЕТ

"Големият поет. Какъв разкош е."
Атанас Капралов

Все за гении бъбрим на скрито.
Ту в "Парнас", ту в кафето край нас.
А сърцето от болка е свито
за таланта с най-яркия глас.
Няма гении. Има таланти! -
ще възкликне в привечерен час
след бутилката тъмно "Кианти"
най-добрият и свестен всред нас.
А пък другите дълго ще гледат
във очите му, сякаш е цар
като оня, който с "Тиха победа"
си направи безсмъртен пиар.
И на времето в скритите вопли
ще възкръсне пред всеки от нас
оня стих, който винаги топли
и ни връща при мама за час.
За да тръгнем със него нататък,
разпознали таланта от раз.
И макар че животът е кратък
гений броди пак тук между нас.

УТЕХА

Любовта ми си тръгва красиво.
Може би с нея тръгвам и аз.
И разбирам: сърцето е живо.
Съхранило най-светлия час.
На безкрайното време в простора
аз пътувам към оня момент,
в който няма да имам опора,
даже в чашата с ром и с абсент.
И ще бъда самотен и тъжен
като спомена, с който съм жив.
Любовта ми сълзите ще бърше.
И ще иска да бъда щастлив.
Как да бъда щастлив, щом от мене
тя си тръгва незнайно защо.
И сърцето от болката стене.
Не помагат дори три по сто.
Може би аз оттук ще си тръгна
като всеки, с познат ритуал,
без да мога докрай да изтръгна
любовта с дебеляновска жал.
Тя е всичко в живота ми малък.
С нея аз съм безкрайно богат.
И е сладък най-постния залък
и оставам завинаги млад.
Любовта ми си тръгва красиво.
Може би с нея тръгвам и аз.
И разбирам: сърцето е живо.
Съхранило най-светлия час.

ЛЮБОВНО

Беше топло. И беше студено.
Беше слънчево в моето сърце.
Но не чувствах, че то е ранено.
А те милвах с горещи ръце.
И усещах как тихо до мене
на мълчанието в скрития зов
аз в очите ти виждах стаени
светли чувства на свята любов.
Сякаш в някаква чудна поема
все към тебе с години вървях.
И достигнал до теб се възземах.
И от обич почти изгорях.
В пепелищата нейни възкръсвах.
И в косите от сняг побелях.
Днес се връщат предишните чувства,
Ала краят изпълва със страх
всяка фибра от моето тяло,
наранено от тихия зов,
то се пита как още е цяло,
как изпитва все още любов
по-голяма и вечна от нищото,
по-велика и страшна от смърт.
В този свят май че тя е едничкото,
що осмисля човешкия път.
Беше топло. И беше студено.
Беше слънчево в моето сърце.
И почувствах как то е ранено
от любов в твоите нежни ръце.

ПОЕТ

Поетът- тази въпросителна
и вечна рана на света -
е често жертва изкупителна
на низостта и подлостта.
Той не живее като другите,
А в свят далече по-щастлив.
И колкото да му се чудите
единствен той остава жив
във времето и във пространството
лети духът му устремен.
И в плен дори и на пиянството
той винаги е вдъхновен
за най-красивите копнения
на песента и любовта.
И пита своите съмнения
във оня час на самота
дали човекът има право
на щастие тук и сега.
И чужда му е всяка слава.
Стихът му пълен е с тъга.
И нямат отговор въпросите,
с които пита той света
защо в сърцата си не носите
магията на песента
Поетът- тази въпросителна
и вечна рана на света -
е чужд на славата съмнителна.
И вярва само в любовта.

ПРИНЦЪТ НА ПОЕТИТЕ

През 1895 г. Пол Верлен
е обявен за принц на поетите

И ето, че отново съм щастлив.
Поезията в деня ми пак пристига.
И чувствувам все още, че съм жив.
И тост за нея с нежна радост вдигам.
А тя ме гали с ласкава ръка.
Вълшебна, лъчезарна и честита.
И в шепота на светлата тъга
аз ставам принц в словесната й свита.
И всеки звук превръщам в тържество
на музика, магьосана от нежност.
Денят ми се превръща в празненство.
А пък животът - в най-мечтаната безбрежност.
И аз не искам нищо от света
освен едно - да бъде тя красива.
И с думите и аз да полетя
към хорските сърца в страната жива
на спящата принцеси и мечти
с целувката си аз да я събудя.
А тя със своя принц да полети.
И да не свършва поетичното и чудо.

НА БОГА НАЙ-СВЕТЛИЯ СИН

"...че в някаква светла страна съм
на бога най-светлия син."
Д. Дебелянов

Ти шепнеш пред пълна рубинена чаша.
Пронизан от сплина на черна мъгла.
Бодлерови стихове кръчма огласят.
Пред злото отпущаш ти морно весла.
А твоите приятели викат: "Наздраве!"
С тях бавно отпиваш от чашата с лед.
И в нея топи се световната слава
на всеки поискал да бъде поет.
Ти с тях си, но те са далече от тебе.
Унасяш се в някаква светла мечта.
И щастието виждаш в живота си беден.
През сълзи се смееш над свойта съдба.
Прощаваш на всички за злото, с което
опитаха нищи да те уязвят.
И ето - сърцето от радост обвзето -
открива във рома най-райския цвят.
В отблясъка негов ти виждаш небето
в една възмечтана от тебе страна.
Там твоят дух син е на Бога и свети
в стиха ти, дарил на света светлина.

РАЙ
на Ивайло Диманов

Поезията, казват, е магия.
Магия ли е, аз това не зная.
Но зная, че с Ивайло узо пия.
И чувствуваме сякаш, че сме в рая.
Във оня рай, във който Дебелянов
ни маха със ръка и ни заклина
да бъдем верни на поезията изляна,
тъй както Яворов на Лора и на Мина.
И с артистизъм пак да рецитираме.
За да ни слушат даже и безсмъртните.
И с всеки стих навярно да умираме.
Но да възкръсваме във погледите, в устните
на хората, които много страдат.
И с добротата си отиват право в рая
далеч от поетичната ни клада,
в която целите изгаряме накрая.
Поезията, казват, е магия.
Магия ли е, аз това не зная.
Но зная, че с Ивайло узо пия.
И чувствуваме сякаш, че сме в рая.

МОЛИТВА КЪМ ДЕМОКРАЦИЯТА

Госпожа Демокрацийо, много те моля,
позволи ни да изкараме поне до неделя.
Иначе ще взема надеждата да заколя.
И ще отида при Господ да поживея на воля.
Че то тук е една, не е за описване.
Стискаме зъби додето ни писне.
А когато ни писне започва отписване
от парното, от хляба и от всякакво мислене.
Тъжно е, откъдето и да се погледнем, Господи.
От бутиците ни стряскат последните моди.
А с тези пенсии и заплати се чувстваме горди,
че още сме живи, че още ходим по борда.
Тежко е, Демокрацийо, и да живеем и да умираме.
И не ни питай дали един друг се презираме.
Със съседките пред кофите за боклук кокетираме.
И не умираме, Демокрацийо, а с грижи се татуираме.
И в чудесата престанахме да вярваме вече.
Чудото днес е да си сит и облечен.
Всеки крачи в България като обречен.
А въпросът с оцеляването става отвлечен.
И не зарад себе си, а зарад децата се моля.
Позволи ни да изкараме поне до неделя.
А от понеделник ще мисля за новата роля,
дали да мълча или да тръгвам към Вола.

ОГЛЕДАЛО

И казват, че нощта ще бъде нежна
почти като в роман на Фицджералд.
И в нея вишни плахо ще се свеждат
пред всеки, който търси своя дял
в поезията на Димчо Дебелянов,
на ангелите в онзи светъл хор,
в който се попада без покана,
а само ако си заключеник в затвор.
И осъзнаваш, че великата пустиня
безстрастно мери всеки циферблат.
И оживява във нощта кристално синя
мечтата ни за рай сред този ад.
За клетите поети няма пристан.
Напразно търсят своя път в нощта.
А с Димчо те се чувстват много чисти.
И в чистотата им оглежда се света.
Оглежда се във техните предчувствия,
в тревогите, във скръбния им дял.
Със скрити вопли те разнасят чувствата
на подпоручика, превърнат в генерал,
на всичките поети по земята,
които следват тъжния му глас:
"И любовта ни сякаш по е свята",
най-истинското в лош и в хубав час.

ФАТАЗИЯ

Един измислен образ на жена.
А може би не е измислен, Боже.
Щом много често идва във съня.
И аз усещам нежната й кожа.
Почти като докосване до плът,
в която търся своето спасение.
Но зная, че към нея няма път.
И всичко се превръща във съмнение.
И всичко става шепот и копнеж
по някаква невидима реалност,
която се разтапя като скреж,
под тежестта на ежедневната
баналност.
И пак смирено гасне вечерта.
И пак при теб в съня си се завръщам.
И може би това е любовта
да се завърнеш в бащината къща
с един измислен образ на жена,
която може би към мен пътува.
Но аз я виждам само във съня.
И с всичко скъпо сякаш се сбогувам.
Как искам да е истинска и тя
със мен да бъде нежна и щастлива.
Дали това пък не е любовта,
която в мен остава вечно жива.

ПОСТМОДЕРНИСТИЧНО

В мизерия и в недоимък
народът български живее.
Отвсякъде се спуска зима.
Отвсякъде зловещо вее
в душата на народа скръбно
приживе помени се правят.
И всеки ден минава тъжно.
И сякаш нищичко не става.
Дори край кофите с боклуци
се води битка за прехрана.
Там стари цигани с каруци
деца предлагат за замяна.
Звучи почти модернистично.
А всъщност е сиромашия.
И всяка дума садистично
се връзва като клуп на шия.
Между небето и земята
народът български умира.
Език изплезил за отплата
държавата си той презира.
И няма никакво спасение.
И няма никаква надежда
да може в своето съмнение
към бъдещето да се вглежда.
На времето печален пленник
той стиска зъби и се моли
мечтите да не бъдат тленни,
да свършат страшните неволи,
с който две-три поколения
си плащат с лихвата цената
да вярват, че от престъпления
се ражда гордо свободата.
В мизерия и в недоимък
народът български живее
с мечтата си неустоима,
че може слънце да огрее.

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Каква е тази бяла нощ, която
се спуска ненадейно над града?
И глас небесен шепне в тишината,
че Тук Човек и Бог ще се родят.
За да се върнат към началото нещата,
когато всеки е намирал своя рай
не другаде, а тука, на земята,
е осъзнавал, че животът няма край.
Духът, преминал толкова пространства,
се връща в тази бедна пещера,
за да подскаже, че Човекът има шанса
да каже: Дух съм и не мога да умра.
Макар и скрит в обвивката на тяло
той трябва да пожертва всяка страст.
И даже и последното си одеало
да подари на някой непознат като на брат.
От тази нощ настъпва нова Ера.
И всеки тръгва да познае своя Бог.
Христос показва как да го намерят
във този свят коварен и жесток.
Каква е тази бяла нощ, която
се спуска ненадейно над града?
И глас небесен шепне в тишината,
че Тук Човек и Бог ще се родят.