Фантастичното

Клуб „Вдъхновение" представя творчеството на Бета Наур Брюксел

Бета Наур е авторският псевдоним на Елизабета Джамбазова. Бета идва от Елизабета, а Наур от първите букви на града, в който е роден нейният дядо - Наурская. Самата тя е родена, расте и учи в България. Завършва СУ със специалност педагогика.
От дълги години живее и твори в Брюксел. Там е назначена за учителка в посолството на РБългария. Известно време преподава български език и литература, а сега следва непреклонното си желание да твори.
В началото пише поезия, а впоследствие и проза. Създава творби както за възрастни, така и за деца. Автор е на няколко стихосбирки : "Мини истории", "И... друга една история", " Голгота", на романа "Алегрия" и поредица от книжки за деца. Човек с ясни и точни виждания относно съвременното творчество, модерни разбирания за визията на детската книжка, умело е уловила нуждите на фината детска душевност и гледайки през нейните очички, е сътворила многобройни образи из света на фантастичното.
Бета Наур е единствената българка, която от дълги години е член на Международния клуб на писателите в Брюксел. Много нейни творби са публикувани в България, Белгия, Франция и Канада.

На сина ми

Снимка с образ на дете
стои пред взора ми воднист.
Опитвам се да разпозная тез черти,
но вадички горчиви очертават две бразди,
напират, не спират кристалните сълзи.

Замрежили погледа ми потъмнял,
притулят ловко те една печал,
спомен отлетял,
ден посивял.

Напрягам сетни сили,
надзъртам тайно зад мократа завеса
и улавям с уморените очи
две въгленчета черни и усмивка плаха.

Допирам загрубели, но горещи устни,
целувки ласкави дарявам на крехкото телце,
ала безкрайна мъка усещам
в майчиното си сърце.

Пораснало дете,
превърнало се мъж
си днес, сине мой!
С десница здрава и поглед твърд,
с походка непокорна и сенчеста усмивка.

Забързан, неспокоен, с тревожни мисли,
обладан от вихъра на този блудкав свят,
забрави ти за майчините ласки,
с ефирен жест запрати ти в забвение
нощите на бдение.

Боли ме, душата ме боли, сине мой,
като те гледам как като герой
се бориш с вятърните мелници,
а универсът - тази сбирщина от щуро множество,
сган от фарисейщина,
с един замах те трансформира в дърво без корен,
оформи те с ръката на бездарен скулптор
в груба фигура от кръв и плът.

Боли ме, душата ме боли, сине мой,
и тайничко се моля
да откриеш твърда почва в блатото смрадливо,
да опазиш стойността на тоз живот,
който аз заченах
и за него мога да умра.

(Публикувано в Канада през 2010 г., в Брюксел 2011 г.)

Стъпки

Прохождането не е лесно.
Уж тръгваш по утъпкания път
на твоите деди,
а се оказва път трънлив, бодлив,
сложен, невъзможен.

Падаш, ставаш с наранени колена,
поглеждаш към онази,
която още дава топлата си гръд,
подаваш пръстче, търсейки опора,
и една надежда сякаш те закриля,
дава ти кураж.

Правиш нови стъпки
още веднъж-дваж
и разбираш,
че това не е мираж.
Триумф желан,
мечтан и доживян!

Отново стъпваш твърдо,
решително и победително.
Отправяш поглед в далнината
с вяра в утрешния ден,
макар зашеметен
от фарса на порива горещ.
Усмихваш се,
а насреща ти - поглед зловещ.

Колебливо правиш нова стъпка.
Замисляш се, къде ли си сгрешил...
Размисляш -
поглеждаш смело към погледа злокобен
и правиш реверанс
на дръзката си същност.

Прогноза

"Днес ще бъде слънчево!" -
съобщи метеоролога
и прозвуча познатия сигнал.
Усмихнах се дискретно
и тайничко затананиках
любимата си песен.

А после се понесох
като гълъбица бяла,
по булеварда на кестените стари,
преследвана от вихъра
на един неуморим живот.

Живот на реалното, действителното
и могъщо време.
Период на лудост и необузданост,
стихия неукротима,
която властно те поема
и преобръща бодростта ти
в тъжен спомен...

И всяко утро започвам отначало,
тананикайки любимата си песен.
Политам като гълъбица бяла,
а вечер - лягам остаряла.

Заспивайки, прелиствам
книга овехтяла
с надежда нова,
че прогнозата за утре
ще бъде по- различна.

Визион

Виждам те в розово,
а не в бозово,
в бледо розово-
цвета на новородено
все още изтощено
от раждането трудно,
но смята да остане будно.

Виждам те в пролетния цвят на праскова
нежна и красива,
дори някои да те наричат дива;
виждам те не в бозово,
а в розово.

Виждам те бяла, разцъфтяла, преуспяла,
макар изнемощяла,
изтощена и изцедена,
но пременена, натъкмена, нагласена.

Виждам те весела, щастлива
на дансинга на живота игрива
завладяна от вихъра на надеждността,
покорена от стихията на лудостта.

Виждам те обновена, възродена, променена!
Виждам те в цвета на реалното,
на истината свята
без капка кръв пролята!

(Посветено на България, 2003 г., Брюксел)

Птицо бяла

Кръжи в небесните простори,
видях аз птица бяла.
Навярно оцеляла
след тез бури грозни и страшни,
бури на паданение,
бури на брожение.

Отправих мисъл с надежда крехка
към висините,
погалих с поглед уморен таз птица бяла,
толкоз летяла,
толкоз видяла.

- Кажи ми, птицо бяла,
безуморно летяла и много видяла,
не срещна ли в места незнайни
чужди тайни,
копнежи странни, но човешки,
пълни с пориви горещи?

- Кажи ми, не ме отминавай!
Не ме оставяй в заблуда,
че някъде там съществува
като в приказките на Шехеразада
едно сърце самотно и любящо,
готово да изпълни дните ми с наслада.

Не каза нищо.
Не нададе писък дори птицата бяла.
Съзрях как само спусна се леко,
меко и спокойно кацна на рамото мое,
после сви се, сгуши се кротко
като в гнездо свое.

(Публикувано в Париж и Брюксел през 2010 г.)

Песен за Хисаря

Макар далечен в сърцето си ми знам,
пътуват мислите ми все натам...
Сънят ми приказка шепти,
сгушен в страната на Орфей
в мечтите си ми ти.

Протегнал кротко своята снага,
лъчист и ведър през всички времена
наричан Аугуста, Севтополис, Топлица,
незабравим с целебната водица.

Хисаря е днешното ти име.
Крепост идваща от вековете,
земя пропита с кръв и момини сълзи,
град- гордост на един народ
борбен и достоен да те има.

Хисаря - значи още и живот!
Кипят не само изворите в пазвата ти скромна,
извират като бистрата вода
и спомените избледнели,
жадува човешката душа
за твоите прегръдки макар и остарели.

Следа невидима оставяш ти навеки.
Затуй се връща всеки пътник по тез пътеки,
пленен от хубостта на твоята осанка,
все тъй дивен и притихнал,
сякаш в сладка дрямка.

Орисница добра орисала те в стари времена
да носиш ти на крехките си рамена
славата на една земя
щедра към всички племена.

Хисаря в древността и днес -
величествен си ти!
Красота и радост,
живот и младост
бликат от гърдите ти горещи.
До нови срещи!

(Публикувано в Париж и Брюксел през 2011 г.)

Камбанен звън

Камбанен звън отекна някъде в Нощта,
а тя беззвездна и кротка
срамежливо се протегна
и тихичко побегна.

Познат й беше този звън.
Дори и в най-дълбокия си сън
дочуеше ли тя стоманения звън
спотайваше се някъде в нощта -
знаеше, че нейде е умряла любовта.

Бездиханна и съпричастна
с бездомната душа,
сгушела се между изгрева и пълната луна
молитва шепнеше, нареждаше слова,
ръсеше надежда семенца
в пустинните сърца.

Щом първи слънчеви лъчи огрееше света,
последен вопъл се чуваше в нощта,
а тя изправяше се на крака,
поемаше по пътя в самота
очаквайки... нощта.

(Публикувано в Париж през 2011 г.)

Звезден път

Заравям поглед в звездния екран,
прелиствам лист по лист страниците на живота,
а мислите ми с гузна съвест
като есенни листа се ронят кротко.

Надзъртам, взирам се в редовете избелели,
напрягам взор в небесната прегръдка,
ровя, търся закъсняла мисъл.

Закъснява и нощта.
С притаен дъх, смълчана и покорна
с пълни шепи шанс ми дава.

Всемирът- и той в унисон със мрака,
сякаш под наркоза,
ръце протяга и прави път
като Исуса през морето.

Вяра в сърцето ми посява,
надеждата за страж ми дава,
а кълновете в надпревара с преплетени расини
като балсам за люта рана,
нова мисъл разлистват в паметта ми.
Напъпили стремежите ми скромни,
блажени и желани,
разпукват нежен цвят
в градината на Афродита
предвкусвайки амброзия в притихналата вечер.

И тъй отвръщам поглед от звездния екран.
Затварям страниците бледи,
старателно подреждам напъпилите мисли,
след туй поемам по светлата пътека,
уверена, че има бъдеще в живота.

Без грях

С огърлица от най-красиви думи
ме накичи ти,
след туй в косата ми забоде
венец от бисерни сълзи.
Дойдох без грях при теб,
а любовта ми в клетка окова.
Любов в окови бързо се топи.
Като изгаряща звезда без следа,
стопи се и нашата в нощта.
Фалшива нота на тромпет
смъртта й извести-
къде си ти?
Нека заедно я погребем -
рожбица ни беше тя.
После все някой ден ще срещнем
чужда топлина-
без грях и много светлина.

Преоткрий ме

Не ме търси под звание небесно
или между звездните сияния.
Не ме търси високо във всемира
сред неясните съзвездия.

Не ме търси в девствени гори
и царствени палати,
не ме търси из редовете на прочетените книги,
не ме търси в пиесите на Омир или Шекспир,
не ме търси сред хубавиците от Троя,
не ме наричай красивата Елена,
той и Квазимодо бе герой от драма.

Прогледни и потърси ме
сред пенливите води на Ниагара -
любовта ми буйна може би ще зърнеш.
Надникни и в кратера на зъл вулкан -
ще видиш може би,
парещия поглед на моите очи.
Иди и приседни край извори горещи -
целувката ми страстна навярно ще усетиш.

Срещни се с вятъра,
качи се в орлово гнездо,
вдън земя иди,
но ме намери.
Намери ме, приеми ме такава,
каквато съм.
Преоткрий ме и ще бъда твоя!

Бъдеще в звездите

Страст и плам бликаше от твоите гърди,
бъдеще в звездите определяше ми ти,
обич неизмерна ми дари,
грешница видях се след броени дни,
осакатени чувствата ми окова,
мраз обгърна моята душа.

Съдба

Фатална дата с диамантен блясък
ангел ми поднесе
тръпнещо, вълнуващо,
умело ме плени,
магия сатанинска живота ми вгорчи.