Легендарният защитник Иван Зафиров: Пътят ми към големия футбол тръгна от махалата!

Няма да забравя първия си гол срещу "Левски"

Кой е той?

Иван Зафиров-Копата е легендарен защитник на ЦСКА и българския футбол. Роден е на 30 декември 1947 г. в София. Дебютира за мъжкия отбор на "червените" едва на 15-годишна възраст. След 16 мача и един отбелязан гол преминава в "Сливен", където прекарва два сезона, за да се върне в клуба на сърцето си - ЦСКА, през 1968 г. В същата година е повикан и в националния отбор, за който записва общо 50 мача и отбелязва един гол.

- Г-н Зафиров, как започна вашият път във футбола?

- Имаше много футбол в махалите. Играехме по улиците и училищата. Тогава имаше треньори от школите, които следяха и взимаха момчета да тренират футбол. Аз бях към "Червено знаме", защото бяхме от този район, и така започна пътят ми във футбола. Беше най-вълнуващо, когато играхме мачове между отборите на махалите, а по-възрастните, като играеха с нас, след това отиваха в кръчмата да си пийнат. Винаги беше голямо тържество! От сутрин до вечер се играеше тогава. В събота до обяд се работеше, а неделя сутрин винаги играехме. След това в близките кръчми отивахме и ние, децата, и си взимахме сладоледче или кебапче.

- Имахте ли семейна връзка със спорта?

- Брат ми Петър също играеше футбол в "Червено знаме" и аз ходех да го гледам. Постепенно бях привлечен от играта. Баща ми Георги Зафиров е играл в "Шипка", а дядо ми е бил обущар. Татко не му е помагал и понеже от отбора са му дали обувки, дядо ги е нарязал, за да не ходи да играе. Баща ми лека-полека се е отказал, но е бил добър футболист. Играел е за софийски отбори и дори е ходил в Букурещ да играе. Наричаха го Зевса. Не знам какво е мислил дядо ми, но тогава са били други разбиранията.

- Кой е най-скъпият ви момент в кариерата?

- За мен са много скъпите моменти в ЦСКА и ми е трудно да ги разпределя, но веднага се сещам за мача, в който вкарвам първия си гол на "Левски". Как си го представяте това чувство? Вторият ми мач в първенството въобще и отбелязах! Стадионът беше претъпкан и победихме с 3:1. Стоян Орманджиев, Бог да го прости, повярва в мен. Играех в юношите и той ме взе и ме вкара срещу "Левски". С този гол ми започна кариерата.

- Какво си спомняте за участието си на Олимпиадата в Мексико през 1968 г.?

- Беше много вълнуващо за отбора. Успях дори да вкарам гол, което за мен беше изключителен момент. Спечелихме сребърния медал, което бе голямо постижение за България. Тогава играх на различни позиции - два мача като дясно крило и два като десен бек. Това беше опит, който ми помогна да се развия като футболист.

- Вие сте част от състава на България на Мондиал '74, но не записвате минути. Какво се случи тогава?

- Това беше един от най-трудните моменти в кариерата ми. Два-три дни преди първия ни мач в Германия отидохме да играем контрола в едно близко село, просто да се раздвижим. Там се контузих и скъсах връзки. Беше край за мен. Три дни не можех да спра да плача, защото бях в страхотна форма и исках да покажа най-доброто от себе си на това световно. Играх в квалификациите и бях готов да дам всичко за отбора. Бях агресивен защитник, често се включвах в нападението - нещо, което тогава не беше често срещано. Но съдбата не ми позволи да се изявя на най-голямата сцена. Това остава една от най-големите ми болки.

- С кои футболисти от вашето време най-много сте се разбирали на терена и извън него?

- На терена се разбирах с всички, защото футболът изисква това - да си отборен играч. Но ако трябва да спомена имена, с хора като Цветан Атанасов и повечето от юношите се разбирахме най-добре, защото бяхме на една възраст и споделяхме много време заедно. От по-големите, като Димитър Якимов и Иван Колев, също научих много. Те бяха изградени имена в българския футбол и беше предизвикателство, но и чест да бъда до тях. Извън терена също съм имал добри отношения с всички. С Георги Аспарухов-Гунди например сме се познавали още от махалите, когато играехме. Той беше по-голям от мен. Впоследствие, когато се срещнахме в националния отбор, отношенията ни останаха приятелски. Гунди беше културен и изключително земен човек. Жалко е, че така се случи с него и почина млад. Беше и ще си остане легенда.

- Какво е вашето мнение за сравненията между футболните легенди от различни поколения?

- Честно казано, аз съм против сравненията. Всеки футболист е уникален за своето поколение. Например Панайот Панайотов беше изключителен за своето време, също както и Димитър Якимов или Кирил Миланов. Кирил играеше невероятно - не можех да го настигна, когато играех срещу него.

Гунди, разбира се, е друга класа, но всеки футболист има своето място и принос. Виждаме и Стоичков какво направи с ЦСКА, "Барселона" и националния отбор. Всяко поколение играе по различен начин, с различен стил и подход. Не е правилно да сравняваме, защото футболът се променя постоянно, но всички тези играчи оставиха своя отпечатък в историята.

- Какво ви даде и какво ви отне футболът през годините?

- Футболът ми даде всичко. От дете, през юношеските години, до мъжкия отбор - това е животът ми. Никога не съм работил нещо друго. Той ми даде емоцията, която никоя друга професия не може да ти донесе. Благодарение на футбола съм създал семейство, приятелства и незабравими спомени. Всичко, което имам, дължа на него. Ако не се бях посветил на него, може би животът ми щеше да е напълно различен. Но за мен футболът е всичко - радост, смисъл и път. Нищо не ми е отнел, защото ми е дал много повече.

- Как прекарахте коледните празници и рождения ви ден?

- Празниците си ги прекарах спокойно. Вече ми е трудно да ходя, но си седях вкъщи, гледах елхата, която бяхме украсили, и посрещах младите, които идваха да се видим. Това са си празниците - време да се повеселиш и да ги отбележиш с близките си. Но аз вярвам, че празник може да има всеки ден, не е задължително да е Коледа или Нова година. Важното е да се радваме на малките неща и на момента.

- Какво бихте пожелали на феновете на българския футбол през тази година?

- Първо, пожелавам на всички да са живи и здрави. Да идват на стадионите, да подкрепят отборите си и да се радват на по-хубав футбол. Няма значение дали си фен на "Левски", ЦСКА, "Ботев" или "Локомотив" - важното е да обичаш отбора си и да не се караш с другите. Нека се подкрепяме и да се наслаждаваме на качествен футбол. На цялото българско общество пожелавам здраве и успехи. Искам да видя пълни стадиони, да няма боеве по тях и повече радост от играта. Имаме предстоящи световни квалификации - дано Илиан Илиев и момчетата се представят достойно. В днешно време няма слаби противници, но ако искаме да вървим напред, трябва да играем със силните и да се учим от тях.