Голямата Емилия Радева на 89 г.: Бях свекърва на Ванга

Заплатих за всички хубави неща в живота, след всяка радост идва мъка

Ледената кралица и икона - тези две несъчетаеми определения медиите редовно съчетават по адрес на Емилия Радева. Студената господарка, когато става дума за превъплъщенията й в театъра, и образ за преклонение, щом се засегнат ролите й в киното, вчера навърши 89 години.

"Обичам рождения си ден, защото два празника се сливат - моят и най-хубавият - 24 май", каза Емилия Радева. До преди пандемията достолепната актриса активно репетира на камерната сцена на Народния театър в пиесата "Каквото - такова", която е написана специално за хора от нейното поколение. "Десет души пенсионери се събират и се радват на живота. Ние сме жадни за духовна храна! Тази постановка бе прекрасен подарък за рождения ми ден!", засмя се актрисата, но след това добави тъжно: "За съжаление пандемията много неща промени. И сега си седя повече вкъщи, но не искам да се оплаквам. Каквото за мен, това за всички". На празника й вчера с нея по телефона бяха дъщеря й, която живее във Франция, и внукът Леандър, кръстен на дядо си Любомир Димитров.

"Не съм жадна за отличия, в живота ми те не липсваха. Титулували са ме и "заслужила", и "народна артистка". Имам и орден "Стара планина - I степен" за принос в изкуството и почетен "Аскеер", който май ми е най мил. Може би защото е първото ми признание от колеги", с усмивка казва Радева. Преди 8 години тя го получи на сцената, по която е стъпвала 33 години - тази на Военния театър. След толкова много роли в киното и театъра за Радева една от най-енигматичните срещи е с пророчицата Ванга.

"За да финансирам отпечатването на "Коя съм...", първата ми книга, дадох хонорара от филма си от руската продукция "Ванга". Реших, че ще си я издам сама. В 12-серийната лента аз съм свекърва на пророчицата. Ролята ми е важна, защото се прекланям пред Ванга. Иначе съм ходила при пророчицата с Невена Коканова. Бях нещо притеснена за внука ми, а тя ми каза, че няма проблеми. Много се обичахме с Невена, защото и двете приемахме трудностите като изкупление. И не мога да си представя да бях живяла един обикновен живот. Няма да забравя думите на Невена Коканова месец преди да ни напусне, когато се видяхме: "Еме, дойде време да заплатя за всичките хубави неща, които съм изживяла". За тях като че ли по някакъв начин заплащаме, ми каза. Беше права. И при мен е така. И аз винаги съм се чувствала неудобно, когато нещо хубаво ми се случи. След всяка радост следва безкрайна мъка", както казва Мадам Бовари.

Емилия Радева цял живот игра жени, белязани от изгаряща, унищожителна любовна страст. Тя е Тя - незабравимата героиня на Стефан Цвайг в спектакъла "24 часа от живота на една жена", преживял за 22 години 200 представления – до 2002 г. Тя е и Ема в "Мадам Бовари" по Флобер. "Любовта - идеална, несподелена, разрушителна, е провокация към всеки да разкрие най-доброто у себе си и да зарази с него любимия си - пише актрисата в книгата си. - Затова се радвам и благородно завиждам на всички влюбени. Непозналите това чувство са за ожалване."

Всички помнят Радева от филма "Инкогнита". Там актрисата играе "старата майка". И това е справедливо продължение на творческия й път. Тя създава най-запомнящите се екранни и сценични образи на майка в българското изкуство. Във филма "Иконостасът" актрисата играе и себе си в образа на Султана, която убива жив плод в утробата на дъщеря си Катерина. Гримьорите състаряват с гел свежото й лице, за да представи злодейките Юрталанката в "Снаха" и Марьола в "Татул". Една от запомнящите й роли в киното е в тв сериала "Дом за нашите деца".

"Тази майчинска роля ми е много скъпа, наред със Секула от "Животът - това са две жени" на Стефан Цанев", споделя актрисата.

По-възрастните помнят Желас биволицата в тинята във филма "Матриархат". Тази селянка също беше Емилия Радева, макар че тя е по-скоро Желязната лейди на българския театър - заради хладното й излъчване, категоричния й характер, решителността. Колегите й разказват как откраднала личната карта на обичания мъж и така го отвела в гражданското. В битката си за желана роля и за просперитета на изкуството младата актриса стига до Главно политическо управление, под чиято "шапка" е бил Театърът на народната армия. За да не изпусне друга силна роля - в киното, абортира първото си дете. По-късно Емилия ще осъзнае този жесток компромис като наказание, когато двегодишната й дъщеричка получава жестоко изгаряне на крачето с вряла вода. "Съжалявам за това, което тогава направих. Платих си и за него", споделя с днешна дата актрисата.

"Винаги съм живяла с чувството на аутсайдер", откровена е днес легендата на Военния театър. Майка й умира, когато е на 5 години. Баща й е обущар. Емилия износва дрехите и обувките на двете си по-големи сестри. Смята се за грешница, че си е ушила пола от вълнения месал за хляб. Гледала е само самодеен театър, пътуващи трупи, някой и друг филм. Но събира изрезки със снимки на кинозведи и мечтае да стане като тях. Преминаващите влакове на провинциалната гара в Радомир й напомнят за друг свят. Макар и много бедна, тя се записва във френския колеж в София. Живее в дома на роднини - заможни столичани, които я третират като слугинче. Вместо пола носи голф и я изпъждат от час. А тя няма чорапи. В гимназията седи зад Елка Константинова (бившата министърка на културата) - дъщеря на известен писател. Постига нейния успех в училище, но чувства другата разлика - че не е "от род". Гумените ботуши, полагащи й се "по бедност", са в тон с палтото от дреб, получено срещу 2-3 кг парцали. Печели конкурса в Театралното училище и Сарафовска стипендия с чужди дрехи и обувки. Момчетата от класа на шега й викат "бозаджийката". В Радомир наистина правели най-хубавата боза, но на нея й е обидно.

"Голяма любов имах с мъжа ми - Любомир Димитров - бяхме студенти във втори курс на Театралното училище. Него пък го наричаха "коньовичарчето", защото баща му беше беден шивач в крайния квартал "Надежда". Любо носи от дома си на гръб чували с въглища, за да има с какво ние да си запалим печката. Но се обичахме", спомня си днес Емилия.

До пенсионирането си двамата играят заедно в забележителни спектакли в Театъра на армията. Любов и взаимна ревност съпътстват съвместния им живот. В Пловдивския театър, където са разпределени след ВИТИЗ, Емилия заварва красавеца Любо, успял за един сезон да покори сърцата и на ученичките, и на младите актриси. "Не се ревнувахме само от явни и тайни обожатели, ревнувахме се и заради творческите си постижения." Тя трудно приема бохемските му компании, алкохола, неутолимата му страст за изява не само на сцената, но и в живота. Той я преследва, "варди" я от колеги партньори, от почитателите, от ухажорите. Няколко пъти стигат до развод, събират се, преоткриват се и се помиряват в името на любовта и детето им. "От накърнено самолюбие, от слабост, малко инат и лудост изживях няколко романтични увлечения - открехва актрисата. - Ако нещо в палитрата от мъжки качества не достигаше на Любо - това беше романтичното чувство." Актрисата го открива у един италианец, с когото си пише и има няколо срещи. Съпругът й бил в течение. След това си загубва ума по "красив, достоен мъж, с интересна житейска и творческа биография, с железен характер, висок морал и предан на семейството си." Еми му изпраща за рождените дни букети инкогнито. Обажда му се по телефона с преправен глас. В стихове изплаква болката си. Изживява тази несподелена любов на сцената в ролята на Фани Хорн в "Осъдени души". "В този мъж откривах много от чертите на отец Ередия - воля, очарование, умение да покорява и да държи покорените на разстояние." А в ролята на католическия свещеник е съпругът й Любомир Димитров.

"Най-тъжна бях, когато на 59 години трябваше да подпиша заповедта за принудително пенсиониране. Видях как свалиха портрета ми от фоайето на Военния театър и покрусена го отнесох в дома. От дъските на сцената си взех една тресчица за спомен. И ето, по-късно точно на тази сцена получих "Аскеер". Как да не съм щастлива, кажете ми?", казва тя.

Днес Емилия Радева е далеч от излъчването на Ледената кралица. Наистина, осанката й още внушава аристократизъм, но дистанцията на недостижима примадона е изчезнала. От усмивката на голямата актриса се разлива мекота, а в погледа й, увеличен от лупите на очилата, се чете успокоение. "След толкова много предателства и разочарования си давам сметка, че съм горяла не само на "неприятелска", но и на "приятелска" клада. Само огромното желание за живот и работа ми е давало сила да се отърся от пепелта на злото и завистта. И тогава тлеещата жар на живота отново е избухвала в пламък, напук на всички злонамерени хора. Но ето, продължавам да вярвам в доброто. Има го", категорична е легендата на българското кино и театър Емилия Радева.