Калин Катев на 70: В радиото започнах като чистачка

* Стоичков много се караше на Марадона за изявите му извън терена

* Харесвах ЦДНА, но не го показвах

* Спортът е лек срещу коронавируса

* Кобрата има шанс срещу Джошуа

Калин Катев е един от доайените в българската спортна журналистика. Днес той чества своя 70-годишен юбилей. Цялата кариера на коментатора преминава в Българското национално радио, а гласът му звучи от популярното предаване "Спорт и музика" по програма "Хоризонт". Катев е роден в София. Завършил е бившия ВИФ през 1974 г. Той е първият носител на наградата на името на Николай Колев-Мичмана. "България Днес" честити празника на юбиляря, а ето какво сподели той в откровено интервю за нашите читатели:

- Г-н Катев, как се чувствате на 70, липсват ли ви радиото и микрофонът?
- Ако мога да изкарам още толкова години... Журналистиката не ми липсва, защото тя се промени безкрайно много. Радвам се, че съм пенсионер. Това, което чета и слушам, не ме въодушевява много. При нас от значение беше каква е истината. А сега усещам в най-различни посоки, че тази моя истина, за която съм държал, се губи някъде по трасето на електрониката и интернет.

- След 42 години стаж какво ви даде радиото?
- Научи ме на дисциплина. Разбрах, че от другата страна на микрофона има по-добри и знаещи хора. Не крия, че съм изпитвал гордост. Хората ти казват "здрасти, ама ти ли беше Калин Катев, аз гласа ти го познавам". Никога не съм забравял, че потупването по рамото е само на три педи по-високо от шута в задника. Гордея се, че никой досега не ми е казвал, че не ми е било там мястото. Завърших последните 6 години в радиото като член на управителния съвет, а съм започнал като сътрудник документация или с други думи чистачка и секретарка.

- Кога решихте да станете спортен коментатор?
- Завърших Магнаурската школа, както тогава викахме на ВИФ "Георги Димитров", а сега НСА. Имам диплома за треньор по водни ски. Станах първият шампион със ски скок. Водните, както и зимните ски, са ми голямата радост. Още като бях студент, на един рожден ден мой приятел ми каза: "Какъв хубав глас имаш, като на Мичмана". След това случайно се запознах с Гого Харизанов, който работеше в радиото. Още не знаех къде се пише запетаята и къде се слага пълния член. На 28 септември 1974 година прекрачих прага на радиото. Не беше лесно, но понеже целият ми живот е преминал в спорта, та попаднах в спортната редакция. 36 години останах зад микрофона.

- Ви сте и първият носител на наградата на името на Мичмана.
- Икарът е тук пред мен и се гордея с него. Старата школа в спортната журналистика беше уникална, бяхме много близки. Имаше личности. С Николай Колев-Мичмана станахме големи приятели. Той е първият, който ме е канил в телевизията да отразяваме зимната олимпиада в Калгари през 1988 г. Даде ми възможност да коментирам и футболни срещи после, бях на световно първенство. Ангелите горе се веселят с него, защото той умееше да борави с чувството за хумор по завиден начин.

- Във времена без интернет и мобилни телефони как успявахте да отразите по радиото всеки един гол по стадионите от "А" група?
- Поръчвахме телефонни линии чрез пощите - две, по които вървеше обменът, както и една резервна. В студиото пък бяха наредени стари телефонни апарати, толкова на брой, колкото бяха мачовете. Изпращаха се специални екипи на стадиона да прокарат тези линии. Беше вълнуващо. След това вече заварих и удоволствието на мобилните телефони. Технологиите ще продължат да се развиват с още по-бързи темпове. Но вече мачове бълват отвсякъде на екрана и идва пренасищането.

- Коментирал сте хиляди мачове. Кой от тях е оставил най-ярък отпечатък в съзнанието ви?
- Това категорично е мачът на "Парк де Пренс" в Париж 93-та. И разбира се световното в Америка. Няма друга такава емоция, която да се качи над тази. Бяхме на стадиона кабина до кабина с Мичмана и Петела. Аз бях с моя колега Емил Кожухаров, Бог да го прости. Десетина минути преди края Емил се ядоса и хвърли слушалките, защото мачът изобщо не вървеше за нас. Така изпусна уникалния момент с гола на Костадинов, в който крещяхме и викахме фразите за Господ. В Америка беше по същия начин. Отидохме с предубеждението, че никога няма да минем четвъртфиналите. А всъщност сега може да се извиним на тези момчета, че не сме им имали вяра тогава.

- А кой е най-големият гаф, случил ви се зад микрофона?
- Когато има микрофон пред теб, никога не трябва да говориш глупости, дори когато мислиш, че е изключен. Аз предавах мач от Плевен за "Спорт и музика". След края на първото полувреме си говорим с водещия от студиото Емил Кожухаров: "Ако ти кажа снощи къде бях... С една твоя позната. Ама ще видим тази работа..." И така 28 секунди. Предавам аз второто полувреме и нищо. Свършва мача, тръгваме си. Качваме едно войниче при нас в колата до София и то вика: "Ама ти как каза по радиото, че с Емил може да излезете роднини". А то мой колега не дръпнал потенциометъра и личният ни разговор с Емил останал в ефир. На другия ден в радиото ни скъсаха от майтапи. След този гаф ми остана като урок това, макар че в случая нямах вина.

- Винаги сте криел вашите спортни пристрастия. Аз обаче разбрах, че сте привърженик на ЦСКА. Така ли е?
- Не на ЦСКА, а на ЦДНА. Като малък, този отбор бе спечелил 9 поредни титли. А съм категоричен, че успявах никога да не проявявам пристрастие пред микрофона. На много колеги съм го казал, а те не ме послушаха. Никой няма да ги възприеме нормално, когато се знае, че подкрепят някой клуб.

- Сега подкрепяте ли някой от двата отбора с името ЦСКА в Първа лига?
- Не, не! Може ли да имаш симпатии към два синода и две ЦСКА-та! Това са смешни работи. Рано или късно и това нещо ще се поправи. Но в целия ни наш безкраен преход към демокрация или към свободия се случват и такива парадокси. Но за кого да викаш? Кой да вземе името, кой да вземе историята, кой емблемата... Където са парите, там ще са по-силните сега.

- Наскоро загубихме една от най-големите легенди във футбола Диего Марадона. Колко велик беше той?
- Класиката си е класика. Трудно е да се каже кой е най-великият. Дали е Марадона? Някой от друго поколение ще отговори - не. Аз навремето заявих, че Гунди е най-големият футболист на България и Стоичков ми се разсърди. После станахме големи приятели с Христо. Опитах се да му обясня за какво става въпрос. Като Гунди и до ден-днешен няма да се роди такъв у нас. Марадона е икона на световно ниво, но той беше и едно грандиозно постоянно събитие във футбола. Махам настрани личния му живот. Всеки има право сам да се утрепва или сам да се качва нагоре към върха. Отиде си нелепо. Но това, което е останало като кадри от него, винаги ще бъде еталон. Много бях впечатлен, когато изгледах на първия документален филм за него откъде е тръгнал. Викат, че имал Божия ръка. Не! Божията ръка го докосна него.

- Имахте ли си възможност да го наблюдавате на живо?
- Разбира се. Гледах го през 94-та година, въпреки че точно за нашия мач го хванаха с допинга и не игра. Там му направиха някакъв номер. В мачовете, в които участва, гледаш само него. По принцип, като коментатор, опитваш да покриеш с поглед целия периметър от терена, където върви топката. А тук виждаш само Марадона. Той привлича погледа, с мекия глезен, докосването, обръщането.

- Дон Диего така и не успя да се изправи срещу Стоичков...
- Това са парадоксите на времето. По някой път съдбата до такава степен се шегува, че така и не стават нещата. После двамата станаха големи приятели. След бенефиса на Христо той буквално отсвири Марадона, а после отново се събраха. Там според мен имаше нещо друго. Христо, меко казано, много му се караше за изявите му извън терена. Официално бях питал Ицо дали се учи да прощава и той отговори с "не". Мина време и преди 5-6 години той ме покани да играем 1 седмица голф в Барселона на негови разноски. Тогава го попитах пак: "вече можеш ли да прощаваш?", а той отговори: "Да ти кажа мога, но скърцам със зъби, а има хора, на които никога няма да простя". Не ставаше въпрос за Марадона...

- Може ли Стоичков да се върне и да оглави футбола ни, както предложи Краси Балъков?
- Преди много години му казах изобщо да не се занимава с ръководна длъжност в българския футбол, освен ако не иска да стане първи дипломат, да завежда международния отдел. Сега пак бих му казал същото: "Христо, недей!". Той първо трябва да се откъсне от журналистиката, а е стигнал на много високо ниво там в САЩ. Стана дядо, пак ще става сигурно. За какво да идва тук и да се занимава с нашите разправии? Той още на първия месец ще вземе да срита и да изгони някой и ще станат страшни скандали.

- Кога да очакваме националният ни отбор най-накрая да спре потъването си?
- Няма да е скоро. Тук нещата се изпуснаха след 94-та година. Тази еуфория не можаха да я използват футболните ръководители, да запалят младите и това да се превърне в един оборот. Клубовете ни са бедни, в школите се плаща, за да се тренира. Трябва да се върне системата, навремето имаше дублиращи отбори, студентско първенство, военен шампионат. Много момчета на възраст между 18 и 20 години играеха непрекъснато. Сега с влизането на безброй много чужденци в "А" група няма място за родните таланти и те не могат да се развият до края. Освен това тези момчета много бързо стигат до някакви облаги, които ги карат да се примиряват и може би са им достатъчни. Кажете ми един наш футболист в последните 10 години, който е пробил стабилно в чужбина на Запад? Ако не се затегнат детско-юношеските школи, просто няма как да стане.

- В събота ще се проведе едно от най-дългоочакваните спортни събития - мачът на Кубрат Пулев с Антъни Джошуа. Има ли шанс Кобрата да стане световен шампион?
- Разбира се, щом е направил тези крачки и е стигнал до тук. Само че никак няма да му е леко. Джошуа е много бърз и добре играе с краката, докато Кубрат е малко бавен точно там. Той разчита на един мощен удар. Ако играе с по-изтеглени прави, има по-голям шанс. Няма как да не му стискаме палци. Рядко може да се случи българин да играе за световната титла в бокса.

- Страхувате ли се от коронавируса?
- Спазвам категорично мерките още от март насам. Имам познати, които бяха на другото мнение и не вярваха, че има вирус. Двама-трима вече го прекараха тежко. Който е безразсъден, рано или късно започва да си троши главата. Аз не съм такъв, мен ме е страх, пазя се. Маската я слагам, веднага щом изляза от вкъщи. Сигурно ще отмине и това, защото няма нищо вечно на този свят.

- Спортувате ли?
- Спортът е единственият лек, който може да помогне на всички нас. Аз не съм спрял да се занимавам със спорт, дори и на 70 години. Играя голф по 4-5 пъти седмично, чист въздух, зелена трева, приятни хора. Научих се да удрям топката правилно и надалеч. Това е една неповторима вселена, в която няма едно и също. Винаги е различна всяка една игра. Удоволствието е невероятно, денят е осмислен, ракията ми е сладка след това.