Петър Папакочев – най-големият майстор в българската фотография

Кой е той

Петър Папакочев (1913-1997) е роден е на 8 януари 1913 година в окупирания по време на Балканската война южномакедонски град Битоля. През 1924 г. семейството му бяга в България, където Петър Папакочев започва да чиракува при известния фотограф Дражко Дацов, чието ателие е в сградата на кинофакултета на днешния НАТФИЗ на ул. „Раковски“ № 122. Папакочев първоначално започва да управлява сам ателието Фото „Дацов“, а по-късно става самостоятелен фотограф, като ателието му е на улица „Леге“ № 29. Първата му самостоятелна изложба, открита от Александър Балабанов, е през 1934 г. в ресторант „Алказар“. Втората му изложба е през 1939 г. във Варна и постига голям успех. Третата му изложба е открита на 2 юни 1943 г. от Симеон Радев в малкия салон на Зала „България“. През зимата на 1944 г. при бомбардировките на София през Втората световна война са напълно унищожени ателието му на улица „Леге“ и архивът му. В същата година Папапкочев е мобилизиран към щаба на Първа българска армия и документира нейния боен път до края на войната на България срещу нацистка Германия. След войната Папакочев отваря фотографско ателие на улица „Княз Борис“ № 162. През 1950 г. му е дадено званието „фотограф-художник“. През 1958 г. мести ателието си на ул. „Бачо Киро“ № 2, на ъгъла с „Дондуков“. Ателието добива голяма известност и спирката на трамвая става известна като „Фото Папакочев“. През 1988 г. Папакочев прави в НДК голяма ретроспективна изложба на 300 свои фотопортрета. Петър Папакочев умира в София през 1997 г. През 2010 г. на „Бачо Киро“ № 2 е поставена паметна плоча на ателието на Папакочев. През 2013 г. в зала „България“ в София е открита изложба „Личности на българската музикална класика“ по повод 100-годишнината от рождението на Петър Папакочев. През май бе представен албумът „Паметта на светлината“. В него се съдържат 300 артистични черно-бели портрети на знакови представители на българските култура, наука и общество, заснети от известния столичен фотограф-художник в периода 1947-2007 г.

Петър Папакочев: Снимането за мен е изкуство, не занаят!

Всеки, който поне веднъж е влизал в студиото на Петър Папакочев, със сигурност е запазил спомена за изключително колоритния и очарователен мъж с внушителен мустак и широка усмивка. Днешните фотоателиета за "моментални" снимки изобщо не могат да се доближат до атмосферата на онова свещенодействие, което се извършвало в стаята с големите осветителни тела на втория етаж на ул. "Бачо Киро" 2. Кандидатът за увековечаване още от входната врата бива грабнат от сладкодумния майстор на образи и предразполаган с непринуден весел разговор до момента, в който напълно забрави, че се намира пред обектива на чужд човек. "Фото Папакочев" успява бързо да разчупи типичната скованост в подобна ситуация, която така автентично изобразява Педро, героя на Георги Парцалев в "Петимата от Моби Дик".

Докато човек постепенно се отпуска и започва да разказва за себе си, за работата си, за характера си, фотографът изпипва осветлението, избира най-добрия ъгъл, преценява как да избегне несъвършенствата на "обекта", за да изтъкне в снимката най-хубавите му черти и най-характерното от излъчването му. Затова от всички образи в снимките на Петър Папакочев струят ведрина, спокойствие, достойнство. С усета и подхода на психолог той умеел да накара всеки човек, застанал пред камерата му, да се почувства красив и щастлив. „Снимането за мен е изкуство, не занаят“, обичал да казва Петър Папакочев. И сигурно е така. Вероятно хиляди българи пазят в архива си ценни късчета спомени, подписани с марката "Фото Папакочев". Пред обектива на известния фотограф са заставали редица видни личности от всички области в съвременната история, сред които Панчо Владигеров, Константин Кисимов, Катя Попова, Йосиф Цанков, Мистер Сенко, целият висш църковен клир, патриарсите Кирил и Максим, Арам Хачатурян, Мстислав Ростропович, Леонид Коган, Давид Ойстрах, Лили Иванова и Емил Димитров, Георги Аспарухов-Гунди, чийто най-популярен портрет, разказва Георги Папакочев, синът му, преди години е продаден за 10 000 евро, и много други. Петър Папакочев и съпругата му Мария се радваха на дъщеря, син и внуци.

"Петър Папакочев се изявява като един от най-добрите майстори на ателиерния портрет с рядко съчетание на техническа сръчност и изтънчен художествен вкус. Тъкмо по времето, когато фотографията официално е обявена за занаят (1928), младият Папакочев доказва, че тя може да бъде изкуство, пише известният критик и историк на родната фотография Петър Боев в книгата си "Фотографското изкуство в България". Неслучайно първата му изложба е открита със слово на проф. Александър Балабанов, който в лицето на Папакочев вижда един многообещаващ талант.

Няколко години по-късно, при откриването на неговата трета самостоятелна изложба, слово произнася Симеон Радев. И оттогава близо половин век пред камерата на Папакочев застават едва ли не всички представители на българската култура и изкуство - художници, писатели, композитори и най-вече артистичният свят на София: диригенти, певци, цигулари, пианисти, актьори, френски артисти и руски музиканти.

Удивително е как при това изобилие от модели Папакочев не затъва в коловозите на шаблона, а търси и постига индивидуална портретна характеристика. Той няма достатъчно време за проучване на модела и сякаш интуитивно долавя оня момент, в който личността разкрива най-добре своята същност. "Да разбереш какво трябва да направиш в даден случай е въпрос на мигновено решение", казва и световноизвестният канадски фотограф от турски произход Юсуф Карш. Папакочев развива у себе си най-важното качество на фотографа - да вижда обектите с очите си, преди да ги е видял с камерата", допълва Петър Боев. Известният светски фотограф и портретист Петър Папакочев е родом от Битоля, а първите уроци по фотография научава от вуйчо си Янаки. Фамилията идва от един прадядо - поп Кочо, на когото викали Папа Кочо.

Петър има 4 сестри, а баща му е гурбетчия. Момчето сутрин ходи на училище, а следобед работи в ателието на чичо си Янаки Папакоч. Доскоро в Битоля фамилията още имала ателиета. Предприемчивият младеж идва в София през 1924 г. и две години след това има късмет да се глави чирак в ателието на известния тогава фотограф Драшко Дацов. Кадровият офицер строявал моделите си в стойка "мирно" и така ги снимал, а чирачето искало да експериментира. Щом болният от астма Дацов заминавал за вилата си в Чамкория, веднага променял позите на мераклиите за "щрак, Марийке, на портрет". Лека-полека почти изцяло заменя чорбаджията си зад апарата, а понатрупал опит, отваря свое ателие на най-модната улица "Леге" - там, където сега е колонадата на президентството.

На 3 юни 1934 г. проф. Балабанов открива първата му самостоятелна изложба - портрети, пейзажи, снимки на селяни по софийските пазари, актова фотография. Втората му самостоятелна изложба, наредена в зала "България" , пък е открита от Симеон Радев - тогава пълномощен министър в Лондон. В нея Папакочев включва и пейзажни снимки. До следващата ще минат... 40 години и тя ще събере 300 портрета.

През 1944 г. бомба улучва сградата с ателието на маестрото и унищожава не само наскоро ремонтираното и богато обзаведено 17-метрово студио заедно със скъпата техника, но и безценния архив на Папакочев.

Той започва от нулата в малко комунално жилище на ул. "Борис I", където се раждат и децата му.

През 1950 г. получава титлата "фотограф-художник" и винаги е мечтал да има отделен съюз на фотографите, който да се грижи за тяхното дело и да пази архивите им. „Да се снимаш в ателието на баща ми беше нещо като

белег за обществен статут, спомня си синът на известният фотограф - журналистът Георги Папакочев. - То беше място за образно поклонение. Нямаше личност с име в театъра, спорта, музиката, която да не заставала пред черно-белия му фотоапарат. Той е направил визуалната биография на старите софиянци - от най-високопоставените до обикновените хора, преценили, че трябва да оставят на поколенията добър спомен с красива снимка, правена от баща ми. Само Тодор Живков никога не е снимал. Той се шегуваше, че вождът така и ще си остане без хубава снимка."

За Петър Папакочев изкуството на портретуването започвало с дълъг разговор с клиента, посрещнат като личен гост. Бил майстор на светлината, работел с отлична за времето си техника, но най-важното било да предразположи човека и да го представи красиво. В това отношение имал уникален талант - направо роден психоаналитик. После не щадял сили в ретуша на снимката - и негатив, и позитив, но не за да “захароса” образа,а именно с цел да извади на показ най-доброто от човека пред обектива. Дори някои завистници въвели термина "папакочевщина", определяйки с него щедро ретуширани снимки. "Хората са се нагледали на ужасии. Кой иска да бъде запомнен зле?", питал в такива случаи Петър Папакочев. И добавял: "Фотографията е проста работа, но не е за прости хора." При него идвали в най-щастливите си моменти - кой да запечата сватба, кой да се снима с нов часовник или ефектна рокля, офицерите - с поредната звезда на пагона. Дори се случвало поспечелили някой лев да позират с ръка, облегната на пачките... В крайна сметка какво е снимката - една илюзия, която съхранява хубав спомен“, казва синът. Майка му – Мария, красива като принцеса булка в бяла рокля, също е снимана от баща му. Младата жена завършила фармация, но се посветила на двете си деца - Георги и Мария, понасяйки "клеймото" на презираните от социализма частници. Защото Папакочев никога не се е хващал на държавна работа. Бил един от малцината, които след 1944 г. успели да опазят ателиетата си благодарение на доброто си име и да работят за себе си, което се приемало като голям грях. "Баща ми се притесняваше за семейството си, а ние, децата, понасяхме подмятания от съседчетата. Живеехме като италианско семейство. Често се звънеше. Аз и сестра ми отваряхме на клиентите. Снимките се промиваха в банята, превърната в лаборатория... Не свикна лесно с новия се статут - все пак е бил най-уважаваният столичен моден фотограф. Властта се правеше, че не забелязва творчеството му. Едва с голямата изложба от 300 портрета, наредена през 1984 г. и станала сензация, дейността му сякаш се легализира и вече някои хора не можеха да си заварят очите за големия му принос в българското фотоизкуство", разказва Георги.

Той пази богатия семеен архив и от години мечтае да пренесе творчеството на баща си на по-трайни носители. След хилядите снимки са и тези от бащината му младост. "Нямаше начин да избягам от фотоапарата - смее се синът . - Като пионерче се занимавах с авиомоделизъм и ни водиха на състезание в Румъния. Баща ми ми връчи един "Велтафлекс" и ми каза "Пази го, че там доста пипат". През цялата екскурзия треперех да не ми откраднат апарата. Но активно започнах да снимам в края на гимназията.

Това е безумна и изпепеляваща страст - да видиш нещо, което друг няма очи да види. И аз обичам портрета, но не студийния. В София много често снимам странни хора - просяци, луди, клошари. Аз съм журналист и виждам грозната страна на живота. Просто аз съм обикновен уличен фотограф”, казва скромно Папакочев.

Георги завършва международни икономически отношения, а после и Факултета по журналистика. В националното радио започна от службата за прослушване, докато се налага като един от най-популярните гласове в сполучливата формула на предаването "12+3". Все още, като се събуди, не знае дали е в София или любимата си Прага, където изкарва 10 години по линията на радио "Свободна Европа". Говори за този град с много обич - за красивите и опазени улици, за строгите закони на "архитектурната полиция", за чистотата и ведрите хора. Там не се разделял с апарата и изщракал 2-3 хил. филма. Ходел на работа винаги пеш

- за 40 мин. минавал през най-красивите кътчета на Прага и никога не се уморил да ги снима отново и отново, защото светлината ги правела всеки път необикновени. Не обича София и я обявява за отвратителен град. Убеден е, че само фактът, че повечето българи не са излизали дълго в чужбина, ги примирява с мръсната ни и прашна столица. Последните му снимки запечатват както останките от бившето великолепие на запуснати днес стари софийски сгради, така и наглия мутробарок, който се извисява в съседство и скоро ще ги превземе. "Баща ми никога не е докосвал дигитална техника. Убеден съм, че артът е в черно-бялото, че бъдещето на фотографията е в старите процеси. Те ще стават все по-малко известни, а тези, които ги владеят, ще се славят като истински магьосници. Снимките, направени чрез тях на хартия, ще стават все по-ценни. Защото едно е да слушаш жива музика, друго е да мине през репродуктора. Така е и със снимките", излага теорията си Георги - синът на майстора на портрета Петър Папакочев.

Мистър Сенко и Папакочев правили фокуси

Един от редовните посетители в ателието е Емил Димитров. По това време той е млада изгряла звезда на българската музикална сцена. Всички столични момичета полудяват по него, а един от портретите, които Папакочев му прави, става обложка на първата му дългосвиреща плоча. Бащата на Димитров - илюзионистът Факира Мити, и Петър Папакочев са близки приятели и често се събират по семейно. Сред честите гости в студиото е и Мистер Сенко. “С баща ми понякога правеха “магарии” заедно. Сенко, като го канеха на официални приеми, накрая заставаше на изхода и раздаваше на всички часовниците и документите, които е успял да им задигне”, смее се Георги Папакочев.

Журналистът си спомня как двамата веднъж му погаждат номер, на който се смее и до днес. Папакочев и Мистер Сенко викат младия тогава Георги в ателието, настаняват го пред малка стъклена масичка и оставят една цигара на нея. Двамата застават от двете страни на масичката и само с поставяне на ръка над цигарата тя започва да се движи. Премества се ту влято, ту вдясно. “Проверих да не е вързана с нещо и в един момент баща ми се издаде. Духаха цигарата с уста напред-назад. Елементарен трик, но ме направиха разноглед”, смее се Георги Папакочев.

Единственото снимано дете от Папакочев – Силви Вартан

Всички циркови и вариететни артисти минават през фотоателието на Папакочев, понеже имали нужда от хубави снимки за плакатите по време на гастролите си в България и чужбина. Обикновеният столичанин също посещава ателието, като често поводът е сватба. В събота и неделя пред ателието на ул. “Бачо Киро” няколко двойки младоженци се редят, за да запечатат паметния ден. „Студиото не е голямо и вътре се събират най-много четирима души. Правеше им максимум по три-четири пози. Малко, ама тази снимка стоеше цял живот над леглото на тези хора, а днес снимат с цифров фотоапарат хиляди снимки и те стоят на флашка”, казва Георги Папакочев и добавя, че баща му избягвал да снима малки деца, защото много трудни за снимане, но въпреки това един от най-впечатляващите негови портрети е на малката Силви Вартан.

Богатите снимали имането си

При Петър Папакочев ходели и всички от висшето духовенство, въпреки че не бил долюбван от комунистическата власт. „Така е. Редовни посетители били високопоставени държавни фигури. Идваха полковници, накичени целите с медалите, и се снимаха”, казва наследникът на майстора фотограф. Той добавя, че създаването на фотографски портрет е силно обвързано с времето, в което живеем. Преди Втората световна война са се правели предимно семейни фотографии с идеята, че може повече да не се видят заедно. Преди 9 септември е имало и случаи на хора, които са забогатели и отиват Папакочев да ги снима с имането им.

Тези пък, които са имали нов скъп часовник, задължително са вдигали ръка до лицето, за да се вижда придобивката. Основната идея на всеки портрет обаче е моделът да изглежда добре. Затова този, който отива да се снима, трябва да е отпочинал и да се погрижи за външния си вид, а дали моделът трябва да се усмихва зависи от внушението, което се търси. “Ако се прави снимка на артистичен или научен натюрел, замисленото изражение може да е много по-подходящо от усмивката”, добавя Георги Папакочев.

Не успял да снима само Борис Христов

„Само Борис Христов не съм снимал. За мое нещастие той беше болен, когато дойде последния път. Но съм снимал майка му, баща му и брат му“, споделял приживе Петър Папакочев. Освен тях видният фотограф е щракнал Лили Иванова от времето, когато е работила като медицинска сестра, сватбата на народопсихолога Марко Семов и жена му, тв звездата Таня Димитрова и футболиста Димитър Якимов, Емил Димитров с все още собствената си къдрава коса, правил е портрети на Константин Кисимов, диригенти, оперни певци и много други.

Георги Папакочев: Баща ми направи най-скъпата снимка на Гунди

"Баща ми направи най-скъпата снимка на футболиста Георги Аспарухов-Гунди. Преди няколко години тя бе продадена на търг за фантастичната сума от 10 000 евро. Самата снимка е направена интересно – той идва с жена си Величка и двамата позират един след друг“, разказва журналистът.

Освен него и други чуждестранни звезди и изпълнители1 щом гостували в София1 на крака идвали във фотото „Папакочев“. Така днес можем да видим прекрасни портрети на големия арменски композитор Арам Хачатурян, на световноизвестния руски виолончелист Мстислав Ростропович, на инструменталистите Леонид Коган и Давид Ойстрах. Сравнявали го с голямото светило Юсуф Карш, при когото знаменитостите отивали лично в Канада да ги снима. „Баща ми изпитваше истинска слабост към хората на изкуството и прекрасното беше, че техните чувства към него също бяха взаимни.За тях посещението в неговото фотостудио беше гаранция, че ще бъдат увековечени върху професионално изработен портрет, но по-важното беше друго – на него те задължително щяха да изглеждат красиви. За татко срещите с тези хора беше повече от удоволствие. Те му даваха възможност да ги наблюдава отблизо – не на сцената или на киноекрана, а през обектива на своята фотокамера и да „рисува“ по собствения си фотографски начин техните лица. Татко общуваше със звездите от сцената, екрана и книгите в ателието си, а за да ги отпусне пред обектива, често отделяше часове за разговори преди мигновения фотографски сеанс. И те се отблагодаряваха посвоему. Билети за премиерата на първия ред, гратиси за голямото галапредставление, благодарствени писма и лични посвещения и автографи върху снимките. И с пощенски картички – красиви и интригуващи, облепени с шарени гербови марки - изпращани от забранения за простосмъртния българин западен свят през 50-те и 60-те години. С комплименти и мила благодарност за това, че неговите снимки са им помогнали да получат ангажимент в миланската „Ла Скала“ или Парижката опера, или в престижен симфоничен оркестър, в модерно вариете или под шапитото на световноизвестен цирк. Както повечето българи през тези години, артистите, особено в началото на своята кариера, бяха в категорията, която татко с усмивка наричаше „Богата фирма, бедно положение“. Въпреки това, когато някои от тях го „завличаха“ със снимките, без да ги платят, той не се сърдеше. За него най-важното беше, че артистът е тръгнал по пътя на своята кариера, светът може и да го забележи и че причина за това са снимките, направени в София. Неотдавна, ровейки се в старата семейна кореспонденция, попаднах на няколко писма, които ми разказаха и една друга история, свързана с пътуващите в чужбина артисти. Тя започва в края на 40-те години наминалия век, след обмяната на парите, национализацията и масовото изселване на по-заможните столичани в провинцията. Тогава комунистическият режим беше решил не само да „национализира“ техните имоти и пари, но и физически да ликвидира потърпевшите - радикално чрез присъдите на Народния съд, и непряко, като ги докара до просешка тояга и ги довърши с глад и мизерия. Това бяха т.нар. „фабриканти“, притежатели на „едра градска собственост“, близки на хора „репресирани от народната власт“ или роднини на „невъзвращенци“, успели да избягат в чужбина от комунистическия терор. Тъкмо такава комбинация от капиталистически и буржоазни „грехове“ се беше стоварила върху главата на твърде заможната преди 1944 година фамилия на първи братовчед на моя баща. Двете поколения нейни членове бяха въдворени в Долни Богров със забрана дори да стъпват в социалистическата българска столица, а на най-възрастното, 90-годишните чичо и леля на татко, великодушно беше позволено да доизживеят дните си в най-малката стая от някогашната тяхна пищна вила в полите на Витоша. В другите помещения на къщата бяха настанени няколко млади семейства с деца от „прогресивен произход“, а през лятото в огромния национализиран вече двор социалистически гувернантки тичаха с филии покрити с деликатеси след изпратените там да летуват деца на генерали и висши партийци. Защо разказвам всичко това, ли? Защото, макар и хлапак тогава, знаех как в началото на 60-те години двамата самотни почти столетници бяха станали съвсем немощни, децата им в Долни Богров боледуваха и всички те имаха спешна нужда от лекарства. За „бившите“ обаче вносни медикаменти почти не се намираха, а и те вече нямаха пари да ги купят на черно. Циничното в случая беше, че бедстващите роднини на татко имаха дъщеря, която след университета беше останала да живее в Париж и беше омъжена за български музикант, тогава концертмайстор на световноизвестен филхармоничен оркестър. И двамата бяха готови да помагат с пари и всичко необходимо, за да не живеят близките им в мизерия, обаче... В комунистическа България това беше строго забранено и е трябвало да се търсят други начини за помощ. Естествено в хуманитарната роднинска акция се включва татко. Той започва да моли приятели артисти, на които е било разрешавано през тези години да пътуват до Франция, да пренесат пакетче с лекарства, все едно че са за тях. Срещу съответната парична „компенсация“ за риска получавана на ръка от френските изпращачи, а от татко – серия снимки подарък. И схемата заработва някак си. Оперни артисти, балетисти, музиканти от филхармонията, дори циркови артисти от време на време започнаха да пренасят в София животоспасяващите лекарства и после „под сурдинка“ разказваха на баща ми прекрасните си впечатления от щедростта и вниманието на богатата му близка в Париж. А в няколкото няколко лични писма до татко (без пощенски марки, защото са били също донесени на ръка) жената благодари искрено за неговата помощ и грижи към родителите й, кани го настоятелно да й гостува в Париж, но... Какъв Париж, какви „пет лева“ през тези унизителни времена на репресии, терор и тоталитарна изолация? По-късно някои от „аркашките“ на татко успяха ловко да превърнат контрабандата с дефицитни лекарства в истински бизнес. При турнетата си навън те купуваха липсващи препарати и ги продаваха в България на баснословни цени. Защото, когато трябва да се спасява животът, нуждаещите се обикновено не жалят средства. След това, както по-възрастните помнят, контрабандният бизнес се разшири с доставки на елегантни обувки, шарени блузи, чорапогащи, дънки и какво ли още не! Все повече българи вече искаха да носят на себе си нещо по-различно от грубоватите и грозни артикули от "НарМаг", "Хоремаг" и ЦУМ“, споделя Георги Папакочев и допълва: “Баща ми беше слънчев, контактен човек и това много му помагаше в работата. Може да се каже, че това е в основата на професионалния му успех. Известно е, че човек неволно се вдървява, щом застане пред обектива. За да се преодолее тази психологическа бариера, той трябва да се отпусне, а това отнема време. Затова баща ми си имаше подход – подхване разговор за футбол, за времето, за модата, за това-онова, вицове и така минава половин час. За някои това си беше чиста загуба на времето. Но така той успяваше да ги предразположи и хората изглеждаха на снимките такива, каквито искаха да бъдат – красиви и щастливи. Нима това не е достатъчно?”, завършва представянето на баща си талантливият ни журналист Георги Папакочев.