В село накрай света не си говорят

Иво АНГЕЛОВ

"Последният човек на Земята седеше в стаята си. Изведнъж на вратата се почука..." Така звучи най-късият разказ на ужасите на всички времена, който е написан от Фредерик Браун.

С тези думи може да бъде описан и животът в родопското с. Гоздевица, което е известно като "селото накрая на света". Сред десетки призрачни къщи на хълм в подножието на родопския връх Ком живеят едва четирима души. Асфалтиран път до селото няма, а времето сякаш е спряло.

"Живея тук, откакто съм се родил. Работих и учих в Смолян, ходил съм до София, но винаги се връщам. Няма място за мен в града, тук е моето място", споделя 72-годишният дядо Юсеин. Къщата му се намира само на няколко метра от гръцката граница и няма как да не го попитаме дали не се е изкушавал да избере живота от другата страна на планината. "Малко съжалявам, че не отидох в чужбина, но вече е късно да го мисля. По време на социализма хората от селата по границата следяхме за бегълци и съдействахме на граничарите. Някои като Шефкет Чападжиев (български емигрант, милионер в САЩ - бел. ред.) и приятелят му Хамид Русев успяха да се измъкнат, но други лежаха с години в затворите", спомня си Юсеин. Той прекъсва разговора, за да прибере седемте си шилета от паша. Използва случая да се похвали, че са му се родили 10 агънца и ще има месо за трите му деца и шестте внуци.

"Самотно ми е, съпругата ми почина преди години, но за мен няма място в големия град. Не ми е тъжно, че селото е опустяло - тъжно ми е, че съм остарял. За едно нещо обаче навсякъде нещата си приличат - политиците гледат само себе си. Никога не съм виждал политик да идва в нашето село. Хубаво е да се гласува, но файда няма. Все едно и също - само правим крачки назад", допълва старецът. Единственият мъж в Гоздевица обитава селото заедно с още три баби - питаме го къде са им къщите, а той променя тона и започва с шегите: "Млади момчета сте. Не търсете баби, а млади моми."

От нищото на прозореца на съседната къща се появява безизразна възрастна жена. Комуникацията с нея е предизвикателство, тъй като е глуха, а апаратчето й е развалено от години. Баба Рукие не чака въпроси и сама си разказва живота - работила е като чистачка в библиотека, чувства се много добре в селото и има цели 5 правнуци, като най-големият е на 18 години. Сама признава и за най-голямата си тъга: "Много ме болят краката, не мога да ходя и цял ден си стоя вкъщи. Живея като мечка в дупка и се чувствам като куче", говори баба Рукие, докато пере на ръка старите си дрехи.
В селото улици няма, като тесни и обрасли с трева пътечки криволичат между старите постройки. Сградите се рушат, а най-страшното на тази призрачна атмосфера е, че четиримата жители на Гоздевица... не си говорят. Не се сещат или не искат да се сетят защо са престанали да общуват помежду си. Единствено лаят на кучето Магелан дава знак, че в Гоздевица има някакви живинка.

"Какво да си говоря с комшийката Рукие - тя е глуха и си знае едно и също. Върти една и съща плоча и никога не я обръща. Като искам да си говоря с хора, се качвам на мулето и веднъж седмично ходя до Арда, където се намира най-близката джамия", обясни дядо Юсеин и отива да нагледа шилетата.

Баба Софка е единствената, която в момента я няма в селото - никой не знае къде е. Затова отиваме при 90-годишната Емине. Възрастната жена казва, че ще разговаря с нас само ако се облече прилично. Казва, че не знае какво означава думата "суета", но държи да си сложи новата манта.

"В Гоздевица съм се родила и тук ще остана до края на живота си. Никога не съм ходила в град, но също така и на лекар не съм стъпвала. Виждам отлично, справям се сама, но и децата ми помагат", казва набързо баба Емине и вади кутия с бонбони за почерпка. Същите бонбони извади и дядо Юсеин. Обяснението е едно - най-близкият магазин е на няколко километра в съседното село Гудевица. Бакалията работи единствено в сряда и петък и цялото население от четирима души на Гоздевица е снабдявано с едни и същи продукти.

90-годишната Емине признава, че никога не е ходила на училище, не е гледала телевизия и не помни да е слушала радио. По цял ден плете вълнени чорапи за внуците и си наглежда градината. "Наскоро пор ми издави кокошките, та се наложи да ги преместя. И мечки обикалят край селото, ама засега не са влизали. Пък и не ме е страх от тях", казва още възрастната жена и също не може да си спомни защо не си говори с другите жители на Гоздевица, където плочите в гробището в края на селото са повече от жителите.

На изпроводяк Емине заръчва да запазим добротата в душите си, а Юсеин отново мъдро заключва: "Обръщайте се към своя Господ не само в трудни моменти, но и благодарете за хубавото, защото иначе сте просто лицемери."

Легендата

Легендата разказва, че когато османците дошли в горното течение на река Арда, за да ислямизират населението, имало двама братя. Единият се казвал Гудьо, а другия Гоздьо. Хората около Гудьо останали християни и населили баира около днешната Гудевица. Гоздьо приел исляма и отвел другите, приели новата вяра, в подножието на връх Ком, където основават махала Гоздевица. Така се и до ден днешен останали двете села - едното християнско, а другото мюсюлманско.