Д-р Боян Патов, спешен медик от болница "Света Анна": Работата на лекаря понякога е чудо

Всеки ден обличаме една емоционална броня, която ни помага
КОЙ Е ТОЙ:
Д-р Боян Патов завършва медицина в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 2015 г. Няколко месеца по-късно започва да практикува в Спешното отделение на университетската многопрофилна болница за активно лечение "Света Анна" в София и вече близо 10 години се сблъсква с какви ли не случаи. Д-р Патов е и сред медиците, застанали на "фронтовата" линия още от първия ден на пандемията от COVID-19, а преди броени дни взе участие в 24-тата конференция на фондация "Медии, общество, семейство и традиции", под патронажа на парламентарната здравна комисия, която събира водещи специалисти в областта на медицината.
Доли ТАЧЕВА
- Д-р Патов, започвате десета година в спешното отделение на болницата "Света Анна", как минава едно дежурство - дневно или нощно?
- Отиваме на работа и се започва. Зависи от пациентите - нямаме предварителен план за работа като график или програма какви хора ще дойдат. При нас пациентите не са със записан час, идват със своите оплаквания и патологии. Винаги е изненадващо, динамично, разнообразно. Понякога е много натоварено, пациентите идват един след друг, отделението е пълно с тежки случаи.
- С какви случаи най-често се сблъсквате? Има ли тенденция - повече сърдечни проблеми или тежки травми от катастрофи?
- Нашето спешно отделение е мултипрофилно и идват най-различни случаи. Но можем да кажем, че по-често идват пациенти с травматизъм, с инсулти, инфаркти, ендокринологични, кардиологични, нефрологични заболявания.
- За вас лично кои са най-големите предизвикателства в тази професия и в тези тежки смени?
- Може би високото натоварване като цяло. Свиква се, но е интензивно, стресиращо. То е според манталитета на човека - може би именно това ме е привлякло към специалността. Но с времето се натрупва умора и човек трябва да обработва тези неща и да се възстановява.
- Как успявате да разпуснете или да свалите напрежението?
- Като всички хора - с почивка, разходки, хубави емоции, разнообразие. Обичам да пътувам, спортувам. С децата се занимавам, играем си, това много добре лекува.
- Колко деца имате?
- Две. Момиче на пет и момче на две.
- Какво ви дава сили и ви мотивира да се завръщате отново в спешното?
- Контактите с колегите са удовлетворяващи. Да помагаш на пациентите, да ги върнеш към живота.
- Случвало ли се е пациент да ви хване ръката и да знаете, че си отива? Как се говори в такива моменти и как се преодолява?
- Случвало се е, да. Това е силно емоционално преживяване, което не може да се опише с думи.
- Колко често се сблъсквате със смъртта?
- Не много често, но по-често от другите хора. Все пак това е част от работата - да не допускаме такива неща.
- Успявате ли да оставите тези емоции извън дома си, или те винаги си тръгват с вас?
- По-скоро остава нещо като белег. Стараем се бързо да се абстрахираме. Емоционалната броня, която имаме, ни помага, но е тежка.
- Научава ли се човек да приема смъртта, или тя винаги разтърсва?
- Смъртта е нормален изход от живота, нормална част от него. Страшно е за околните, но е нормално.
- Как се чувствате, когато се налага да съобщавате на близки за загуба?
- Това са най-тежките моменти. Също толкова тежко, колкото самата загуба на пациент. Но и за това си има начини как да се подходи. И за съобщаването на самата новина, и за справянето с емоцията.
- Кое е по-страшно - тишината в спешното или виковете отвън?
- Всъщност това са нормални реакции на едно такова събитие. Те не че са страшни, а са по-скоро тежки. Все пак това са двете страни на едно и също нещо.
- А вие самият усещали ли сте някога, че имате нужда от "спешна помощ"?
- Не, никога. Нямам и намерение за щяло и нещяло да посещавам спешно отделение, както много пациенти правят. Емоционално и психически също се справям добре и не съм усещал, че имам нужда от такава помощ.
- Къде намира място надеждата в спешното отделение?
- Надеждата е в погледа на пациент, който току-що е поел дъх след тежък инцидент, тя е в стискането на ръката на възрастна жена, която е получила своето лекарство. Надеждата е в почетната дума на майката, чието дете вече е спокойно. Но тя не се ражда от само себе си, а идва от една конкретна инвестиция.
- Какво инвестира един спешен медик от себе си?
- Първо е капиталът време. Всички знаем за стойността на "златния час", който всъщност е разликата между това например баща да се прибере при семейството си и трагедията, която може да бележи цяло поколение. Второ е присъствието - да застанеш до пациента и целият свят да изчезне. Това е най-силното лекарство, което имаме, и то никога не свършва. Третото е емоционалният труд. Всеки ден ние обличаме една емоционална броня, която ни помага да съобщим фатална новина и минути по-късно да се усмихнем на дете. Всъщност нашата работа не приключва с края на смяната. Лекарят не е роля, която се играе. И тук стигаме до една тиха криза. Това е криза на бавно и неусетно изчерпващия се най-ценен ресурс, който е човешкият. Оставяме лекарите сами да се справят с травмите, които преживяват.
- Какъв е резултатът?
- Резултатът е бърнаут, който не е просто умора, а е избледняване на цветовете. Всичко става сиво. Пациентите се превръщат от хора в диагнози, а съдбите - в задачи. Това не е обвинение, а е призив да оценим, че най-доброто е превенцията - психологическа подкрепа, която да е реална част от професионалната хигиената.
- Ако трябва да поставите диагноза на здравеопазването, каква би била тя?
- За диагноза не знам, но се надявам да се подобри. Добре е, но може по-добре.
- Къде са най-големите проблеми според вас?
- На много нива. Редно е да се целим високо, за да постигаме резултати. Има какво да се подобрява - условията на труд, обучението и продължаващата квалификация, мотивирането и задържането на персонала, материалната база. Също и помощта и защитата на лекарите. И не на последно място, достойното възнаграждение за физическия и емоционалния труд.
- Вярвате ли в чудеса като лекар?
- Да! Всъщност всички чудеса си имат обяснение. Когато човек не може да си го обясни, го възприема като чудо. Такива необясними чудеса, които се възприемат като чудо - има, да. Но и това, което правим ние, често може да изглежда като чудо. Връщането на човешки живот е чудо за обществото, но за нас е знание и действия.
- Случвало ли ви се е да станете свидетел на чудо без медицинско обяснение?
- Случвало се е да нямаме очаквания, но да свършим работата и резултатът да изненада. Правим всичко, което е по протокол, и се е случвало чудото. Това е пример, че никога не трябва да се подценява или надценява една ситуация, а просто да действаме по установени правила, които минимализират грешки и рискове.