Писателката Цветелина Цветкова: Превърнали сме се в нацията на кафяво-сивите хора

Ставаме все по-тъжни и това ни прави лоши, казва авторката на "Лейди Гергана"

Коя е тя

Цветелина Цветкова притежава нещо супер скъпоценно - нечувано чувство за хумор. Освен котешко зелените й очи и коса като оранжев купесто дъждовен облак, точно това е нейното оръжие и най-голям чар. Цветкова е явление на писателския небосклон, книгите от трилогията "Лейди Гергана" се превърнаха в едни от най-четените. Автор е и на много разкази, някои събрани в сборника "Зелената жилетка". Има си вярна армия от почитатели, които я следват и в клубните й изяви, част от които са "Пощенска кутия за приказки" и "Пощенска кутия за мръсни приказки" - чудни литературни вечеринки, разказите от които живеят и на книга. Преди дни Цвети, която е известна и с участия в тв предавания и заслужава титлата народен артист сред инфлуенсърите, издаде първата си детска книжка - "Нищимошката". За това кои сме тук и сега, отговоря тя пред "България Днес".

- Цвети, разкажи за "Нищимошка" - как се появи и какви ги върши?

- За Нищимошката ми разказа Момо, дъщерята на мои приятели, когато беше на 5 години. Това беше преди десет години. Сега тя е дива тийнейджърка, учи в Художествената гимназия и вече отдавна не ми позволява да я гушкам. Момо ми я показа всъщност. Беше в ръката й, аз се пулех, а тя ми обясни, че не я виждам, защото съм голяма. Нищимошката не ги върши никакви, тя просто те погалва по лицето, преди да заспиш.

- Първата ти детска книга - с какво е по-различно писането от всичко до момента?

- Вълшебно е! Има вълшебство в писането на детска книжка. Трябва да си представиш какво виждат децата, да влезеш в главите им, да изкараш детето вътре в себе си и да го оставиш да се развихри. Аз слава богу, моето не съм го заровила на дълбоко, то си е тук и не ми беше толкова трудно.

- Как е Лейди Гергана? Кроиш ли нови неща за нея и ще я видим ли на кино?

- Добре си е тя. Хората продължават да я четат и да я слушат. Много ми се иска да я видим на кино, но в България нещата стават бавно, несигурно и трудно. Все пак съм си го обявила и вярвам, че ще стане.

- Думата "шашава" от твоите уста звучи толкова уютно. Кое е най-шашавото нещо, дето се сещаш да ти се е случило?

- На мен рядко ми се случват нешашави неща. Толкова са много, че нямам представа коя случка да откроя. Най-редовно забравям, заключвам се, връщам се по сто пъти, забравям хора, бъркам ги. Аз съм си шашава по принцип, затова ми се случват и шашави неща.

- Така хубаво звучаща дума е трудно и да обясниш на чужденци, кои други думи нямат свестен еквивалент?

- Шашкънин и пустиняк!

- Поваляш хората със смях, но какво те оставя безмълвна, кара те да се замислиш, да се разтърсиш?

- Колко масово тъжни са хората и това ги прави лоши. Превърнали сме се в нацията на кафяво-сивите хора. Особено през зимата, това като че ли изпъква. Тъжни сме, защото търсим щастието в материалното, а то не е там и никога не е било там. И докато не го разберем, все ще сме тъжни и кафяво-сиви. Природата, животните, това да се научим да даваме от сърце и да се обичаме повече ще ни направят по-щастливи. А, и да слушаме по-често децата.

- Ти си перпетуум-мобиле и можем да те видим по телевизора, на протести, в клубовете, да помагаш на бездомни хора или животни - кажи къде какъв живот кипи?

- Напоследък се затворих малко повече и имам нужда да е по-тихо около мен. Сега точно пак ми се налага да вляза в лудницата покрай представянето на "Нищимошката", но това е хубаво и ми носи удоволствие. Иначе продължавам да помагам колкото мога на бездомните животни. Храня котките в квартала и съм много щастлива, защото успях да помогна добри хора да осиновят Павката, който вече се казва Бо, и Нутела, две от кучетата в общинския приют в Дупница. Това ми дава смисъл. Иначе срещам и хора, които ме вдъхновяват, но са все по-малко. Надявам се да съм се променила, а не хората да са станали по-малко вдъхновяващи.

- Хората непрекъснато те разпознават. Кое му е хубавото и кое не?

- Повече е хубавото, отколкото нехубавото. Това, с което ме забелязват отдалеч, е косата ми. Ако искам никой да не ме забележи, просто си слагам шапка и готово!

- Тази безпросветност, за която все повече се говори, можем ли да й надвием?

- Не знам. Може би можем да й надвием, като даваме пример. Но той примерът тръгва първо от семейството. Аз чета книги, защото моите родители четяха книги, когато бях малка. Елементарно е, децата правят това, което правят родителите им. Първо трябва да се изгради ценностната система и после всичко друго. Честно казано, въпреки че винаги се опитвам да съм положително настроен човек, не съм много оптимистично настроена, поне на този етап. Надявам се някак да се променят нещата, но не знам как.

- С какво още се занимаваш?

- Засега, слава богу, се занимавам само с писане. Като мине представянето на детската книжка, ще довърша един сборник с разкази, който започнах неотдавна, имам идеи и за пиеса. Правят ми се и други неща. Желание имам, вдъхновение също, остава да сме живи и здрави и съм сигурна, че нещата ще се случат. За всяко нещо идва най-подходящото време. Научих се вече да чакам и да не натискам нещата да се случват.

- Някога ти беше любима Бети Буп, изместиха ли я новите ти герои от сърцето ти, или си я пазиш някъде там - и защо си пазиш?

- Никой не може да измести Бети Буп! Татуирана ми е на дясната ръка. Гледам си я всеки ден и никога не ми омръзва.

- Какво научи дотук за живота и за любовта?

- Че е хубаво да се случват лесно.