Канцлер признава банатско съкровище за българско

• По инициатива на Людмила Живкова
• Според учени златните съдовете от Над Сент Миклош са събирани от кан Кубрат и Аспарух

Австрийският канцлер от 70-те години на ХХ век Бруно Крайски официализира съкровището от Над Сент Миклош за българско, или поне така смятат някои среди у нас. Това става след кореспонденция и срещи, както и проучвания от специалисти, инициирани от тогавашния български министър на културата Людмила Живкова.

Именно Крайски урежда то да гостува в София, а после подарява абсолютно точно копие на НИМ. Оригиналът днес се пази във Виена. Това е една от причините у нас да се застъпва версията, че то е принадлежало на български владетел. Според покойния проф. Божидар Димитров, а и според други изтъкнати учени, златните предмети са принадлежали на самия кан Аспарух, а са събирани още от баща му кан Кубрат.

Ценните предмети са намерени на 3 юли 1799 г. при прокопаване на изкоп за ограда на дълбочина само от една стъпка в банатското село Над Сент Миклош (дн. Сънниколау Маре, Румъния). Според едни данни, то е намерено от местен селянин, който продава предметите. Други сочат за откриватели българските градинари Кристоф и Кирил Нако. Те са би арендатори от 1760 г., а по-късно, през 1781, и собственици на земите. Търгуват дори във Виена с добитък. Те са и основатели на местното училище. Двамата братя предават намереното съкровище на императора на Австро-Унгария Йосиф II, за което монархът ги удостоява с благороднически титли.

Днес съкровището се състои от 23 златни съда с общо тегло 9,925 кг - това са седем кани, с прецизна релефна изработка и различни размери, шест панички с катарами и дръжки, две чаши, два бокала, две купи с бичи глави, една купа наутилус, едно блюдо, единична инкрустирана чаша и един рог ритон. Очевидно е, че златните предмети не са от един комплект, а вероятно са събирани постепенно, по различни канали и от различни източници, докато накрая не попадат в колекцията на един владетел или управник.

Първоначално при откриването си предметите са били разделени и продадени, но в началото на август същата година почти цялото съкровище е събрано в град Пеща. Разследването на обстоятелствата около намирането му, предприето от властите скоро след откриването му, установява и други по-незначителни липси. Мнозина изследователи са анализирали съкровището, а някои са опитвали да докажат, че е българско, печенежко, унгарско, аварско или хазарско. Вероятно тези спорове ще продължат поне докато не бъдат установени със сигурност както времето на укриване на съкровището, така и производствените центрове на съставящите го съдове. Отдавна е изяснено, че те не са изработени по едно и също време и в едно и също златарско ателие. А и не са извършени достатъчно убедителни преводи на текстовете върху тях и на отделни знаци, които всъщност свързват твърде разнообразните по произхода им предмети в обща цялост.

По много от съдовете са изобразени митологични сцени, в някои от които според експерти се съзират ирански и персийски мотиви, видни са изображения на грифони и други зооморфни фигури, както и кръстове. Последните намекват за изработка или преработване по време на разпространението на християнската религия по българските земи. Характерен мотив е и изображението на конник, което може да бъде открито и в други артефакти, намирани по българските земи.

Предвид историята на Банат като традиционно българско поселение, не е трудно да се потърси връзка на това съкровище с българската държава. Земите на север от р. Дунав, с някои прекъсвания, са под българско влияние до XIV в. Не е за подминаване и обстоятелството, че в близост до Над Сент Миклош се намират руините на някогашната стратегическа българска крепост Ченад от периода на Първата българска държава. Изследователите на съкровището се колебаят в неговата датировка, определяйки доста условно граница от около две столетия между седми и девети век.

Сред може би най-любопитните особености на съкровището от Над Сент Миклош е наличието на руническа писменост по някои от съдовете, която силно наподобява на използваните от древните българи знаци. Пример за тях може да се даде с небезизвестната плисковска розетка. Тези надписи върху съдовете все още създават проблеми на историографите. Има и такива, които се поддават по-лесно на дешифриране, като например надписът на български с гръцки букви, който според някои гласи: "Боил Зоапан направи този тас. Бутаул Зоапан го подари за пиене". Повечето особености около съкровището и превода на неговите надписи обикновено провокират различия в мненията на специалистите. Според българския историк Иван Добрев и турския професор Т. Текин някои от руническите надписи свързват произхода на съдовете с Аспарух и Кубрат.

Стиловете, които се срещат в изработката на златните съдове от съкровището, варират също както и теориите за неговия произход. В някои от находките се срещат византийско влияние, в други има персийски мотиви, а има и такива, които са характерни за езическите култури, като например ритонът. Установяването през последните десетилетия на все повече зороастрийски ирански елементи, характеризиращи оформлението и декорацията на значителен брой от съдовете, придава допълнителна тежест на виждането, че съкровището е било най-малкото ползвано в прабългарска среда. От близо век вече се трупат повече свидетелства, че иранските елементи не само присъстват, а може би са и в основата на културата на създателите на Първото българско царство.