Легендата в самбото Мария Оряшкова: Подготвям деца и големи за самоотбрана

Насилието е голям проблем, притъпяван през годините

Коя е тя

Мария Оряшкова прекрати своята невероятна кариера в самбото след 6 световни и 10 европейски титли. Легендарната спортистка поема по нов път. Тя мечтае да създаде следваща генерация шампиони, но освен това иска да помогне със своя опит на деца и възрастни, които са подлагани на тормоз и насилие.

- Мария, с какво се занимавате, след като прекратихте официално спортната си кариера?

- Все още моят ден минава много динамично. Сега започвам да живея нормално. Няма лагери, състезания. Отдавам се на треньорската дейност. Обръщам внимание на нещата, които съм пренебрегвала през годините заради спорта. Почти няма ден, в който да стоя и нищо да не правя. Трябва да не се чувствам добре, за да си стоя вкъщи. Гледаш да се усъвършенстваш, гледаш какво си загубил пред годините, за да го наваксаш. Това е един нов свят, в който започваш да живееш наново.

- Кои неща от живота на обикновения човек ви е най-интересно да опознавате?

- Треньорската дейност и навлизането в тази материя. Била съм за кратко наставник преди време. Най-интересно ми е да видя младото поколение сега, как се развиват децата.

- Как решихте да се захванете с това? Какви хора идват при вас?

- Човек трябва да мине всички стъпки в изкачването и като треньор. Затова в момента нямам собствен клуб. В същото време правим кампании със Стоян Саладинов за самоотбрана. Реших, че ако отида в някой спортен клуб да работя тясно със самбо и джудо с деца, ще огранича мнозина. Искам нашият спорт и начин на мислене да достигне до повече хора. Затова отидох в залата на Зимния дворец. Там има татами. Идват хора, които не се занимават със самбо и джудо. Има и такива, които тренират и искат да се усъвършенстват. За около месец събрах доста деца и големи.

- Каква е целта на хората, които не са тренирали преди това?

- Хората много се притесняват, когато трябва да комуникират по интернет. Първата комуникация е там. Казват, че нищо не могат. Идват в залата и им обяснявам, че в нея няма значение дали си мъж или жена, дали си на 20 или на 30 години, дали си спортувал. Когато изкарат една тренировка, казват, че много им харесва и няма от какво да се притесняват. Повечето идват за самочувствие. Виждат, че чрез нашите упражнения се подготвя тялото по различен начин. Не е да отидеш във фитнеса и да вдигнеш малко тежести. Раздвижваш се повече. Мъжете усещат промяната. Жените виждат, че могат да се отбраняват и научават техники за това.

- Със Стоян Саладинов обикаляте цяла България със семинарите по самоотбрана. Какво ви прави впечатление по време на тях? Огромен е проблемът с насилието.

- Това е един проблем, който през годините е притъпяван. Не се е говорело толкова за него. Точно това е нашата цел със Саладинов и всички съмишленици, с които обикаляме цяла България - хората да говорят. За съжаление, в ежедневието също срещаш хора, които под някаква форма са тормозени или бити. Поне два пъти в седмицата чувам в новините, че някой някъде е нападнат. Тези хора искат да се спасят.

- Виждате ли промяна в самочувствието на тези деца, когато се срещнат с вас или дойдат в залата?

- Вече има няколко деца, с които работя един месец. Идвайки в залата, те са супер мотивирани и без никакви притеснения. Разпитвам ги по деликатен начин. Така разбирам, че в училище някой ги тормози. Следва нашата психология и начин на възпитаване. Ти можеш да се отбраняваш, но не го бъркаме с това умишлено да отиваш да се биеш в залата. Затова имаме правила. Нещата, които учим в залата, не се използват навън или в училище. Ти всяваш увереност в тях, че като погледнат някой, вече няма да го правят по същия начин, както преди месец. Знаят, че ако искат, могат да се отбраняват.

- Сърби ли ви вече да започнете да готвите и състезатели за самбото? Имате ли амбиции да изграждате от деца до шампиони?

- Имам. В момента работя понякога със състезатели, които са изградени до някаква степен. Но "краденето" не го одобрявам. Искам да хвана някой, да го изкарам до върха, но не да го открадна. Искам аз да го създам. Трябва да си мина стъпките. Не съм готова чисто финансово да направя клуб.

- В края на миналата година имахте честа да наградите нашия нов световен шампион Иван Хърков със златния медал. Как се почувствахте тогава?

- За първи път донякъде разбрах как се е чувствал моят треньор Иван Нетов. Да гледаш отстрани. Сърцето ти спира, докато играе, без значение дали е първа среща или финал. Да го наградиш не може да се сравни със спечелването на някой медал. Емоциите и чувствата, които изпитваш да награждаваш човек от твоя край и клуб, минал през много трудности, са невероятни. Разплаках се.

- Какво си казахте тогава? Вие сте пример за сегашната генерация български самбисти.

- През годините, когато гонех целите си, не съм осъзнавала, че наистина има деца и вече големи спортисти, които са влезели в залата, защото са проследили кариерата ми. Че съм запалила доста дечица. Осъзнавам го сега, когато казах "Край!". Обръщаш се назад и виждаш, че си проправил някаква пътека. Дал си стимул и пример да не са навън на улицата или постоянно на телефона. Да имат мечти и да ги следват.

- В невероятната ви кариера имате ли любим спортен момент?

- Има специален медал. Той е за първата световна титла. Бях на 18 години. Тогава животът беше прекрасен. Колкото си по-малък, толкова по-малко проблеми имаш. Това ще остане моментът, който ще помня цял живот. Другите също, но тогава съм била най-щастлива - 2006 година. Бяхме домакини, шампионатът беше в Зимния дворец.

- Как се промени животът ви след тази световна титла?

- На това световно първенство никой не очакваше нищо от мен. За мен беше първо състезание при жените. След тази титла си казах: "Това е нещото, което искам да правя!". Беше медалът, който реши дилемата дали да се откажа, или да продължа. Влизаш в една възраст, в която повечето спират, защото не виждат смисъл. Този медал даде смисъл да продължа.

- Вас през последните години ви тормозеше много голям проблем - контузия, която не успяхте да излекувате. Кога започна да се обажда тя?

- Последните две години се състезавах със скъсани връзки. Никой не знаеше освен треньорите и отбора. Знаех, че ще дойде моментът, в който кракът ще блокира и ще трябва да вляза да се оперирам. Може би трябваше да го направя веднага, защото това е довело до други увреждания на крака. Отидох в Испания на едно състезание и той блокира. Прибрах се и го оперирах. Тогава беше моментът, в който се събудих сутринта и си казах: "Дотук! Край, не може повече".

- Имахте и една друга цел - да отидете на олимпийски игри с борбата и бяхте на една победа за Токио. Как го приехте?

- Шест минути те делят от една твоя мечта. Но ако сбъдваш всички мечти, значи си поставяш много ниски цели. Трябва да има и такива, които не се осъществяват. Не съжалявам. Ако бях тръгнала да я гоня тази цел, може би нямаше да вървя така добре със самбото, да спечеля последните си титли.