Отец Серафим бичува и отлъчва Николай Райнов от БПЦ

*Москва за втори път затваря Руската църква

*През 1944 г. изчезват архивите на двата храма "Св. Николай" в София

Руската църква в София функционира като храм на руската дипломатическа мисия (на Руската империя) от тържественото си откриване през 1914 г. до 1915-а, когато нейният пръв свещеник Пьотър Преображенски е изгонен от България, тъй като двете страни са във война - Първата световна.

През 1920 г. храмът "Свети Николай Мирликийски Чудотворец" е отворен отново и негов престоятел става отец Тихон, бъдещ епископ Берлински и Германски на Руската православна църква зад граница. На следващата година при църквата възниква самостоятелна енория и тя става център на руския църковен живот в България.

На 2 януари 1920 г. у нас пристига дипломатическа мисия на руското бяло правителство начело с ген. Антон Деникин. Въпреки че на канонизирания през 90-те години за светец руски престоятел на храма "Свети Николай" архимандрит отец Серафим Соболев е отпуснато от синода на БПЦ месечно възнаграждение в размер на 3000 лв., той се проявява и като гонител на ересите в БПЦ. Една от тях е т.нар. добросамарянство, което отец Серафим бичува в многобройни публикации през 30-те години на миналия век. В този период руският духовник, който се числи към Руската православна църква зад граница, повежда и кръстоносен поход срещу художника и писател езотерик Николай Райнов, баща на социалистическия класик Богомил Райнов. Престоятелят на храма "Свети Николай Мирликийски" благославя своята влиятелна духовна дъщеря Надежда Величкова да организира серия публикации в българския печат срещу честването на юбилея на Николай Райнов. В тях бащата на Богомил Райнов е обявен за сатанист, дръзнал да поругае най-главния догмат на спасението - "благовъплъщението на Господ Исус Христос", и "да оскърби Божията майка". Подетата полемика взривила общественото мнение в България, подготвяният юбилей не се състоял, а синодът на БПЦ отлъчил богохулника.

През 1934 г. България сключва дипломатически отношения със СССР. Подозирайки, че българското правителство може да изгони от руските емигрантски църкви и манастири техните свещенослужители и енориаши, синодът на БПЦ още на 30 март 1934 г. по молба на архиепископ Серафим създава специална комисия, която се заема с юридическия статут на тяхното имущество. Под натиска на църковната общественост българското правителство издига като едно от условията за нормализация на отношенията със СССР запазването на предишния статут на руското църковно имущество в страната.

В резултат на дълги и трудни преговори е постигнато компромисно решение, записано в протокола от 5 август 1934 г.: храм-паметникът на Шипка и Ямболският мъжки манастир да бъдат подарени на българския народ, при условие че ще бъдат изцяло под българско управление, без каквото и да било участие на руските емигранти. Софийската църква "Свети Николай Мирликийски" обаче остава временно във владение на дипломатическото представителство на СССР, докато съветският посланик не реши практическите въпроси, свързани с отделянето на сградата на храма от самото представителство и осигуряването на безопасността на съветските дипломати.

На 15 септември 1934 г. Руската църква в София е предадена за временно ползване на българската държава в лицето на Министерството на външните работи, а на 18 декември същата година то на свой ред предава църквата с цялото й имущество на Софийска митрополия. От този момент за 13 години църквата престава да бъде руска. Но като огледална ситуация на сегашната съветското представителство я заключва и в нея години наред не се извършват богослужения. Едва на 6 юли 1940 г. е съставен протокол за предоставянето на храма "Свети Николай Мирликийски" за временно ползване за срок от 15 години на българското правителство и в същата година той е предаден на Софийския университет "Свети Климент Охридски" в качеството му на университетска църква. На свещеника на тази църква българският екзарх Стефан нарежда да оставя в олтара поверителните записки, които си разменя със съветския пълномощен представител Дмитрий Федичкин.

Съветското представителство през 1940-а обаче успява да наложи клаузата, че "си запазва правото по всяко време да прекрати договора за предоставяне на Руската църква на Софийска митрополия". По този начин то остава доминьон на имуществото и на самата сграда на храма, за да ги използва в зависимост от интересите на Москва и с оглед на политическата обстановка в България и на Балканите.

За "възмездно ползване" БПЦ отпуска на руските емигранти и техните духовни пастири църквата "Свети Николай" на столичната улица "Цар Калоян". Неин престоятел става авторитетният руски свещеник Николай Владимирски, който обаче не получава заплата от българския синод, а църковен старейшина - Георгий Горбатов. При първата бомбардировка на София през януари 1944 г. храмът не е засегнат, но втората, на 10 март, се оказва фатална. Докато навън падат бомби, в църквата отец Николай отслужва голяма литургия. Духовници и миряни се молят на Господа и никой не напуска храма. Този път обаче запалителни бомби улучват "Свети Николай". Отец Николай Владимирски загива заедно с други църковни лица и руски и български миряни. Изгаря и целият архив на храма. Трупът на руския свещеник е открит под руините едва няколко месеца по-късно и е погребан с почести на Централните софийски гробища. На 10 март 1944 г. бомбите не пощадяват и църквата "Свети Николай Мирликийски". По нея има сериозни разрушения, а архивът й изчезва мистериозно. Съветското представителство отново я затваря, този път за ремонт, който се проточва няколко години.