Лаборатория спасява реномето на розовото ни масло

 Ценно като злато, трайно като мед

 Бай Ганьо си е истински, Алеко Константинов го срещнал в Чикаго

Цената му е като на златото, трайността като на меда, що е то? Розовото масло, отговарят с блеснали очи и нотка гордост в гласа в Музея на розата в Казанлък.

Всяка година по време на розобера в телевизионни репортажи се поставят проблемите с отглеждането на уханното растение и превръщането на цветовете му в розово масло и вода. До широката публика не стига фактът, че и днес целият процес е такъв, какъвто е бил и в стари времена - оре се с плуг, насажденията се орязват и берат на ръка, както се и събира маслото. Процесът е трудоемък и затова цената на прословутия мускал, почти 5 грама, варира около 100 лева в зависимост от реколтата.

На територията на днешна България първите документални сведения за розови насаждения са от 1712 г. в землището на с. Войнягово, Карловско. Със сигурност се знае, че в средата на XIX век започва да се споменава и Розовата долина - общо наименование на подбалканските котловини в района между Казанлък, Карлово, Стрелча, чак до Клисура. Голям принос за името имат Константин Иречек, Феликс Каниц, Илия Блъсков.

В Казанлък основоположници на бизнеса са семейство Папазови, като бай Ботьо регистрира търговската си къща през 1858 г., което се счита за година на началото на индустрията в Казанлъшко. Допреди това отглеждането на рози за масло е било занаятчийство и по-скоро за припечелване, обясняват в Музея на розата. Още преди Казанлък да се прочуе с розите си и техните продукти, началото на розопроизводството е в Карловско.

Търговията с розово масло и вода започва по панаирите в българските градове на някогашната Османска империя, но с качеството си този продукт бързо се прочува. Скоро се нарояват редица търговци, които отварят кантори още преди Освобождението, в Париж, Лондон, Виена, както и в Америка - Ню Йорк, Чикаго и Филаделфия. В търговията се включва и помага на предприемчиви сънародници дори Евлоги Георгиев.

За жалост, бизнесът се сблъсква с голям проблем, а именно, че някои "кръщават" розовото масло. Това става с такова от здравец, лавандула или индрише, което е незабележимо на пръв поглед, но в лабораторни условия измамата лесно се установява. Лаборатории имат в Европа и Америка, хващат "далаверата" и това обезценява българския продукт. Спасение идва през 1907 г., когато Христо Яръмов отваря своя лаборатория за проверка на розовото масло в Казанлък и сертифицира продуктите, като по този начин спасява имиджа и целия бизнес с българския продукт. След проверката търговците имат право да брандират своите съдове, наречени "кункума", в които изнасят продуктите си. Любопитно е, че една такава кункума от 1880 г., принадлежала на фамилията Папазови, все още пази аромата на розово масло и го разпръсква при развиване на капачката.

Музейните работници се инатят да си признаят, но изваряването на розовия цвят е досущ като това на ракията, дори има двойна и тройна преварка. Според някои изследователи дори розоварите заимстват метода именно от ракаджийницата. Розовият цвят се смесва в съотношение 1:3 с вода и се вари за получаване на розова вода. За да излезе маслото, е нужна преварка. След нея то започва се утаява над водата тъй като е по-леко, и се събира, пак на ръка, с малки лъжички, наречени "венециански съд". За нуждите на парфюмерията се налага и трета преварка, вече в много по-малки съдове, наречени "гюлпани".

В Индия, Пакистан, Сирия и Турция също произвеждат розови продукти, но българските са доказано най-качествени, макар най-маслодайният сорт роза у нас да е дамаската (дамасцена), идваща от Сирия.

В годините на процъфтяването на бизнеса с розово масло и вода казанлъшката фамилия Папазови се разроява, но днес, за жалост, няма останали по родните земи техни наследници. След 1944 г. се създава предприятието "Българска роза", което обединява и слага края на розотърговските къщи, но се превръща в най-големия производител и търговец на розово масло в света. Днес с този бизнес се занимават много по-малки производители и търговци.

А къде е Бай Ганьо в цялата история? Оказва се, че е реален човек. Става въпрос за Ганю Сомов, който пъха мускалите в пояса си и така ги разнася по панаири и изложения. През 1893 г. Алеко Константинов го среща на изложението в Чикаго и по-късно го използва за прототип на образа на литературния герой Бай Ганьо. Именно в мускал - стъклено шишенце в вместимост почти 5 грама, затворено в дървено цилиндърче и пазено на хладно, розовото масло може да се запази с векове, твърдят в Музея на розата.