Писателят Стефан Кисьов: Свети Кирил може би е Черноризец Храбър

Смъртта на съставителя на азбуката ни е много странна и обвита в мистерии

Кой е той

Стефан Гъдев Кисьов (59) е писател и понякога забъркващ се в скандали журналист на свободна практика, автор на документалната книга с репортажи "Един сервитьор в резиденция "Бояна", както и на свалената през 2000 г. по нареждане на тогавашното правителство от сцената на Театъра на армията пиеса "Гларуси". Издал е романите "Джубокс", "Не будете сомнамбула", "Никъде нищо", "Твоето име е жена" и други. С "Езекуторът" през 2004 г. спечелва приза "Български роман на годината". Филмът по негови разкази "Топъл ноември" получава наградата "Най-добър български филм" на международния фестивал "Филмини" (2012).

- Г-н Кисьов, тази седмица е финалът на "Войната на буквите"? Гледате ли го?

- Да си призная, не успях, тъй като излъчването му съвпадна с пътуването ми до Америка, където представих романа си "Житиеписецът" в генералното консулство на България в Ню Йорк. Но ми е много любопитно да разбера как екипът на БНТ е "видял" епохата, която сам описвам, да получа още една различна гледна точка към събитията от онова време, как са пресъздали героите на епохата.

- Написахте романа "Житиеписецът", който е свързан с българската азбука или по-точно с нейния съставител Константин-Кирил Философ. Защо?

- Вече не си спомням точно как стана, но Константин-Кирил Философ ме развълнува като личност и започнах да се питам що за човек е бил, защо е направил всичко това. И колкото повече научавах за него, по-близък го чувствах, като праотец или връстник, приятел, нещо подобно. Все едно бяхме живели и израсли заедно в една махала през девети век в Солун или пък през двадесети век в Стара Загора. Нямам никакво обяснение защо стана така, но то породи желанието ми да покажа на света тоя мой въображаем Константин, да разкажа за него в книга. Но това нямаше да се случи без г-ца Силвия Георгиева от Българската културно-просветна организация "Кирил и Методий" в Прага, за което съм й много благодарен. Чрез вашия вестник искам да поканя всички, които имат интерес, на софийската премиера на "Житиеписецът", която ще бъде на 11 април от 18:30 ч. в Столичната библиотека!

- В края на романа има изненада. Оказва се, че Константин не е умрял в Рим, както е официално известно, а е инсценирал смъртта си и се е върнал в България, където се представя като Черноризец Храбър. Какво ви накара да напишете историята по този начин?

- След като проучих живота на Константин-Кирил Философ, реших, че едно такова решение на загадките около смъртта му е възможно и правдоподобно, въпреки че то на пръв поглед звучеше съвсем невероятно. Но в художествената литература писателят може да си позволи да следва въображението си, независимо от това къде го извежда то.

- Има ли каквито и да било исторически податки, че Контантин не е умрял действително в Рим? И е бил Черноризец Храбър?

- О, да, има такива! Около смъртта на Константин-Кирил Философ витаят куп загадки! Да вземем например противоречивите информации за престоя му в Рим, неочакваното му пристигане там и донасянето от него на мощите на свети Климент Римски. Както и тържественото му посрещането и признаването на езика му от папа Адриан Втори. После оставането му в Рим без известна причина защо, и то повече от година. Установих, че всички тия факти не са обяснени и това породи в мен подозрения, че зад смъртта му има нещо съмнително. Не разбрах защо Константин-Кирил Философ е починал там, от какво е бил болен, как е умрял. Остава неясно. Още по-неясно ми става, когато разбрах, че по време на погребението му са се случили още две любопитни неща. Първо, папата не разрешава тялото му да напусне Рим, за да бъда погребано във Византия, въпреки волята на брат му Методий. Нещо необяснимо, тъй като Константин е бил чужд поданик, на Византия, дипломат. И папата не е имал право да се разпорежда с тленните му останки. Но най-заплетено става, когато разбрах, че освен забраната за погребение извън Рим Константин е бил положен в запечатан ковчег, който не е можел да бъде отварян. Въпреки желанието на Методий и учениците му не им е било разрешено да отворят капака на ковчега и да се сбогуват с Константин. За това дори в житието на Константин Философ е споменато, но без никакво разумно обяснение. Средновековният биограф на Философа не го е пропуснал, значи го е намерил за важно. Дали защото папата е искал да прикрие нещо? Може би убийството му? Или нещо друго? Какво е имало в ковчега му?

- Как събрахте материалите за романа?

- Чрез интернет главно, където намерих сума интересни неща, получих достъп дори до библиотеката на Ватикана, която има сайт, в който могат да се прочетат всевъзможни документи от оная епоха.

- Кое ви се видя най-интересно и неочаквано в живота на Константин?

- В живота му има безброй такива неща, например роднинската връзка между него и логотета Теоктист, човека, който в продължение на почти трийсет години управлява Византия еднолично и го вика при себе си, за да учи в Магнаурската школа в двореца. Тази връзка е донякъде в основата на биографията на Константин, а за съжаление няма почти никаква информация за произхода както на Теоктист, така и за този на Константин. Споменава се, че му бил вуйчо или чичо, но няма никаква информация за това кои са били родителите на Теоктист. Знае се само това, че бил евнух, т.е. скопен, но не се знае по чие разпореждане. Фактически Константин е роднина на най-влиятелния човек за времето, почти принц. Друга загадка - след убийството на Теоктист на Константин нищо не му правят, не го убиват, заточват и пр. Той става близък с император Михаил Трети, с патриарх Фотий.

- Познаваме ли историята си?

- Не много добре, но и тя не е никак лесна, нито кратка. Това са повече от хиляда и четиристотин години! А през оная епоха България е една от трите най-мощни държави в Европа, затова всичко, което се случва в нея, е свързано със случващото се в другите европейски столици. Затова, за да опознаем българската история, трябва да познаваме византийската и тази на Западна Европа.

- Напоследък патриотизмът печели все повече последователи. Това, което ни представят, истински патриотизъм ли е? Какво значи човек наистина да е патриот? Като си сложим носии и калпаци, ставаме ли автоматично патриоти?

- Не бих казал. Спомнете си княз Борис Първи и това, което е направил някога той. Отрекъл се от столицата си Плиска, от езика на дедите си, прабългарите, от религията им, обичаите им, от миналото си. И кой знае от какво друго още. Пожертвал е дори сина си Владимир-Расате в името на това. И защо го е направил? В името на какво? На бъдещето! Цар Борис патриот ли е бил? Мисля, че да. Макар, че други биха го нарекли предател. Рискувал е, сигурно го е боляло, но е знаел, че е прав. И действително е бил. България е оцеляла и процъфтяла след тия реформи и все още я има. И можеше и да е много по-могъща днес, ако всички владетели бяха като Борис. Но за съжаление не са били. Всички ние, а и днешните държавници трябва да се поучат от него! Той е най-великият владетел, който сме имали! Показал ни е, че държава се гради с отричане на миналото и приемане на новото. Така че да си патриот, не означава да се фокусираш върху традициите, миналото, да си нещо като уредник на етнографски музей, където е мястото на историята и традициите. Да си патриот, означава да бъдеш гъвкав, далновиден, да взимаш смели решения. И да си готов да правиш жертви.

- Какво всъщност е писането?

- Трудна работа! Напрегната и изтощаваща, самотна, но ми носи удовлетворение като никоя друга, поради което все още не съм решил да се преквалифицирам.

- Кое е най-странното място, на което сте писали?

- Сещам се за едно такова на брега на Атлантическия океан в Хавана, до една река там, Рио Алмедарес, където по едно време, докато живяхме в Куба, ходех да пиша. В Куба е много горещо, така че само на брега на океана е по-прохладно, духа вятър откъм океана и ходех заради този вятър, а и защото там, на скалите, си бях открил едно удобно място, подобно на каменен стол, точно над вълните. Те се разбиваха под краката ми, а аз пишех. Беше много приятно. А странно беше, защото на това място, въпреки че беше съвсем пусто, понякога идваха кубински магьосници да правят жертвоприношения и магии. Колеха петли, патици, доста кръвожадно беше. Там, в Куба, има много такива магьосници. Наричат ги "сантерос". Те избират подобни места на скалите, където няма никой. Така че това място беше осеяно с кости и останки на животни, а и всякакви магьоснически предмети. Но аз си пишех и пет пари не давах за тях. Е, понякога тайно ги снимах как танцуват и пеят. После те си тръгваха и аз продължавах да пиша, а после и аз си тръгвах. Това в крайна сметка е всичко!