7-и дан "Кьоши" Александър Арабаджийски: Битките в кендо са реални

Бойното изкуство е трудно и тренировките са тежки, но възпитават духа и морала

Кой е той

Александър Арабаджийски е председател на Българската федерация по кендо. Носител на седми дан и титлата "Кьоши", които получи преди няколко седмици в Япония. Званието се дава изключително рядко и носи много голям международен престиж. Бивш състезател по каяк, Арабаджийски се занимава с японското бойно изкуство от 1990 г., когато е студент в НСА. Самият той води тренировки в Клуб по кендо "МУСО" в София.

- Г-н Арабаджийски, кендо е малко познато у нас бойно изкуство, по-скоро хората от нашето поколение си представят някакви джедаи, които се бият с мечове. Бихте ли обяснили накратко какво е това японско изкуство?

- Паралелът с "Междузвездни войни" не е удачен. По-скоро, ако трябва да правим паралел с филм, то това е "Последният самурай" с Том Круз. Там се представят по-правдиво философията и духът на кендо. Чрез кендо се усъвършенстват именно духът, умът и тялото с принципите на катана - японския меч. Ние практикуваме с дървени мечове, наречени шенай, но те са само средството за усъвършенстване. На моите ученици казвам, че мотивът им не трябва да е прилагането на научените бойни умения на улицата, а точно обратното - с качествата, които изграждат в дожо (залата за тренировки – б.а.), да избягват конфликтите.

За добро или лошо, времената са се променили, не са онези, когато са били усъвършенствани самурайските бойни умения. Ние практикуваме със защитна екипировка и шинай, за да са безопасни заниманията, като в същото време битките са реални и запазват духа на истинския бой. Така се противопоставят две сърца, двама мотивирани бойци, два духа. Кендо е трудно и тренировките са тежки, но иначе няма как да надскачаме границите на комфорта си.

- Колко близо е съвременното кендо до това, което ние си представяме като самурайско изкуство?

- Няма разлика, защото кендо наследява уменията на самураите. Наистина някога те са владеели и други бойни изкуства, но владеенето на меча катана си е същото. Навремето това изкуство е било по-скоро кеджуцу, тоест мечът се е използвал за убиване и отбрана, докато впоследствие в Япония навлизат идеите на будизма и конфуцианството и затова вече се набляга на личностното усъвършенстване. Във времената на самураите е имало различни школи със специфични техники, различна дължина на мечовете и т.н., а днес те са унифицирани. Това се случва след Втората световна война, когато практиката е била прекъсната.

- Получихте "Кьоши". Бихте ли обяснили за българския читател какво е това - ранг, звание или нещо друго.

- Степените са в кю-дан система. Кю са ученическите степени, а дан са майсторските степени, които започват от първи и стигат до осми. За всяка степен се полагат изпити, разбира се. Аз в момента съм седми дан, но не бих казал, че той е много близо до осми. Носители на осми дан са единствено японци, като едва около един процент от явилите се на този изпит го издържат успешно.

"Кьоши" е титла от системата от титли "Шогу", които се присъждат на хора, които са защитили минимум шести дан. По-голяма тежест има в седмия дан, тъй като е много трудно да се защити. Мои учители и приятели в Япония казват, че седми дан е най-високият за нормалните хора, тъй като осмият вече е нещо изключително. Тези титли от системата "Шогу" се присъждат също след изпити, изискват се препоръки, но е важно кандидатът да има заслуги в популяризирането на кендото не само в своите държави, но и в регионите около тях, трябва да имат международно признание като инструктори и като съдии. Титлите са едно признание, докато дан-степените са за умение. "Шогу" са нещо като военни звания от миналото - първата "ренши" е нещо като командир на полк, "кьоши" е като командир, но на по-голямо формирование, а "ханши" - на армия.

- Може ли да направим паралел с нещо по-познато като някакви рицарски ордени, ложи или нещо такова?

- Не, няма общо с всяка форма на съюзи, които е имало или има в Европа. Оръжията са различни, също и начинът им на използване, но по-важното е, че моралът е различен.

- Японците трудно ли приемат чужденците в тяхното изкуство?

- От лични впечатления мога да кажа, че японците са критични и не приемат много добре чужденците като цяло - малко ги дразнят. Що се касае до кендо, то мисля, че това отношение е преодоляно. Те с открити сърца дават съвети, водят семинари в чужбина и искат да популяризират правилно кендо с истинския дух и техники.

- Има една легенда, че древни българи са занесли при японците културата на бойните изкуства, морала. Има ли нещо вярно, или са само писаници в интернет?

- Да, има нещо вярно, има и книги по въпроса. Но няма безспорни доказателства за момента. Всичко са съждения на база на някои факти, на намерени артефакти. Факт е, че в дълбока древност е имало контакти между народите на Земята, а японските изкуства са се развили на база на китайски, индийски и дори по-древни култури. Като островна държава, Япония се развива самобитно, изолирано от останалия свят. Сега вече всичко отново се сближава, не само Изтокът и Западът, смесват се култури и бит.

- Ходили сте доста пъти в Страната на изгряващото слънце, какво знаят там за България и българите?

- Котоошу, киселото мляко, което е най-силният ни посланик там. Дори си го произвеждат, пише "българско кисело мляко", което дори е по-добро от нашето, защото те не злоупотребяват със съставките. Знаят и Христо Стоичков, разбира се.

- Ние какво не знаем за тази страна и хората й?

- Почти всичко. Животът там е много по-различен. Гледаме лъскавото - автомобили, самураи, суши и други такива. Но там животът е наистина труден, моралът е сериозно присъстващ в обществото, етикета, отношенията между хората, грижата за здравето и природата е в култ. Натрапва се отношението към дребния детайл, което за чужденците може и да е дразнещо. Мисля, че в миналото българите сме били доста по-извисени - морално, духовно и културно, но в последните години виждаме упадъка не само тук, но и в цяла Европа. В последните години и японците се "поамериканчват", най-общо казано, искат да приличат на тях и начина им на живот.