Художникът Ставри Калинов: Обрязаха ме след катастрофа

Видях смъртта, а шофьорът избяга

Кой е той

Ставри Калинов е роден на 15 ноември 1944 г. във Видин. През 1977 г. завършва Художествената академия и започва да участва в различни изложби. Първата му самостоятелна е през 1980 г. в София. Нарича я "Сребърна изложба", в която показва 70 свои произведения.

Маестрото работи с коприна, гипс, злато, сребро, бронз, студена керамика и стъкло. Нарисувал е портрети на Васил Левски, Борис Христов, Николай Гяуров, Джон Атанасов, Лили Иванова и други известни българи. Негова скулптура е "Истината за перото" в градинката пред БТА в София.

Носител е на няколко големи награди. През 1995-а получава "Кристалната звезда" на галерия "Макта". Министерството на културата му присъжда наградата "Златен век"през 2006 г.

- Г-н Калинов, имате ли проблеми с вдъхновението? Като гледам, ателието ви е препълнено с творби, нечовешки продуктивен сте за вашите близо 78 години...

- Никога не съм пил, не съм пушил, на ден минавам, често на бегом, около 10 километра... И най-важното - никога не съм слушал мама и тате, не съм позволявал да бъда обезличаван от държава, училище и църква. Затова съм личност. И не съм прочел нито една книга. Аз съм един щастлив простак.

- Нито една?! Не може да бъде! Не ви вярвам.

- Казвам ви самата истина. Записват ме на училище, аз отида един месец и бягам към Дунава. Нашата къща беше близо до крепостта Баба Вида. А майка ми, която е еврейка, беше шивачка. Но мъдрец! От целия град жените идваха за съвети при нея. Тя обаче не вярваше, че така, като не уча, от мен ще излезе нещо. Ругаеше ме, даже ме наби. Но когато станах на 33 и получих награда за заслуги от Съюза на българските художници, с медал, с грамота от Тодор Живков, тя падна на колене пред мен вкъщи и каза: "Сине, прости ми, че така съм се държала с теб!". Не яде нищо, не пи вода от 9 сутринта чак до късно вечерта. И само ме молеше да я извиня.

Майка ми ме е кръстила на моя вуйчо. Той има удивителна съдба. На рождения си ден, както е наредена трапезата за гостите, той се качва да забие на покрива българското знаме, но пада и умира на място. Раждане и смърт в един ден.

- А самият вие имали ли сте някакво голямо премеждие в живота?

- Живея втори живот, след като ме блъсна кола. Аз бях с мотор. А шофьорът избяга. Закарали са ме в безсъзнание във Военна болница. Тогава видях смъртта. Оперираха ме, извадиха ми много неща... Даже ме обрязаха. Имал съм много вътрешни кръвоизливи, кръвта навлизала навсякъде и съм щял да умра, ако не ме обрежат.

С хирурга, който ме оперира, сме близки и досега. Обадили му се през нощта, той казал: "Никой да не пипа Калинов! Идвам!". Бог и този лекар ми спасиха живота. След болницата съм друг човек. Станах още по-щастлив и по-човечен. Затова не търся шофьора, който ме блъсна.

- Вие сте любимият художник на Лили Иванова. Тя никога не го е скривала. Как се запознахте с примата на българската естрада?

- Аз я намерих един ден, паднах й на колене и й благодарих, че е българка. И й подарих една от големите си картини. На никого не съм подарявал. Само на нея! Тя беше болна този ден и аз не можах да й я дам лично. Лили изпрати доктора долу да вземе картината. Каза ми: "Калинов, ти трябва да си щастлив, защото аз не позволявам на никого да комуникира с мен". Лили е много интересен човек. Не позволява на никой да се запознава с нея, да й ходи на гости, да поддържа контакт... Аз съм същият. Но с Лили се чуваме много пъти по телефона.

- Помагала ли ви е Людмила Живкова?

- Познавам и нея. Тя дойде при мен, подаде си ръката и каза: "Калинов, каквото искаш, ми кажи". Но аз не й поисках нищо.

Съседи ми бяха Богомил Райнов, Георги Джагаров... Познавам всички от този кръг. Помогнах на дъщерята на Георги Джагаров, тя имаше някакви неприятности тук, да замине за Париж. Запознах я с брата на Бисер Киров - Цвети, той е художник. И двамата се ожениха.

- Как успявате да опазите изкуството си? Много от вашите колеги през годините пострадаха от обири, ателиетата им бяха палени...

- Сигурно ме пази някаква сила. Това го признава и патриархът, дядо Неофит. С него сме приятели отдавна. Ето, вижте, нарисувал съм и неговия портрет.

Но и аз бях обран. Имах, а и сега още го имам ателие в Кремиковци. Няколко декара, никой в света няма такова ателие.

Заминавам във Видин за два дни, връщам се и... Всичко ограбено! А аз даже не влязох вътре, останах вън, паднах на колене пред Бог и му благодарих, че ме дари на човечеството.

И след това за много неща ми се обаждат от чужбина и ми казват: "Аз го купих от еди-къде си". Всички скулптури, а те тежаха няколко тона, крадците са ги отнесли и са продали метала.

И ми отиде изкуството. После продължих да работя студена керамика. Нея не могат да стопят.